цветно

Не вгорчавайте сами живота си

Прозорецът отново осветяваше изморените ни тела. Стояхме пред него безмълвни и гледахме, като че ли комуникирахме през телепатия и бяхме едно цяло.

Гледахме хората, колите, хотелът отсреща. Не си казвахме нищо, а просто самодоволно пушехме цигарите си и гледахме празно. Всъщност това правехме всяка вечер, особено през последните няколко месеца и мислехме, че сме доволни и щастсливи. Вече май беше станало навик. Топлите ни тела изстиваха от студения под, а мислите ни не се засичаха дори. Бяхме заедно тялом, но всичко се ограничаваше до там.

Една вечер го спрях, казах, че не искам. Той ми се нацупи, обърна се на другата страна и заспа. Това се повтори няколко вечери подред, защото ми беше омрзъзнало да задоволява само тялото ми и после пак да гледаме глупаво през прозореца. Той ми се развика и ме пита какво ми има, аз му обясних, той ми се изсмя... Погледнах го леко глуповато, но многозначително. Беше ми писнало да ме иска заради тялото ми и възможностите ми, а не заради мен самата.

Тази вечер отново си легнахме на двата края на леглото, докато аз цяла вечер гледах през прозореца и мислих.

На следващата вечер го повиках да говорим. Той не очакваше изненадващия развой на нещата. Разделихме се. Той ме нагруби, развика ми се, после ми се извини, молеше ми се отново да сме заедно, отхвърлих го.

Почувствах се празна, излъгана и самотна, прекарах поредната вечер, взирайки се в прзореца, търсейки отговори. Сутринта се събудих, мина поредният ден, наляво-надясно, работа, момичетата, едни и същи обяснения и разговори. Прибрах се. Сипах си чаша вино, седнах пред прозореца и си запалих цигара.

Мислих, гледах и се чудех дали е правилното решение или не. Телефонът ми изписка. Видях, че един познат ми е писал някакъв изключително измислен и абсурден въпрос, просто за да ме заговори. Реших да му отговоря. Часовете михнава, ние си пишехме, дните минаваха, ние си пишехме, седмиците минаваха. Излизахме, лудувахме, карахме се, помагахме си, изслушвахме се.

Един ден той ме целуна, няколко мига в нашите представи и часове в реалността, вече бяхме вкъщи.

Седнахме отново на любимия ми под, пред огромния френски прозорец, който покриваше цялата стена и си запалихме по циагара. Той ме зави нежно с чаршафа, след което ме прегърна и ме целуна. Бях шокирана в този момент, гледайки и мислейки, ние бяхме едно цяло. Всичките лампи, електрически огърлици, всяка прашинка, вятъра, въздуха, те бяха наши, защото ние бяхме заедно, имахме нещо красиво и истинско.

После се сетих за предните вечери, в които стоях пред прозореца с въпросите, съмненията и угризенията ми и се зачудих дали е имало смисъл да задълбавам пред свършен факт.

После се замислих над какви грандиозни глупости задълбаваме, как се притесняваме за безсмислени неща и как сами си вгорчаваме живота.

Снимка: wall4all.me

Мисъл на деня