Не знам какво искам
От Елена Енева
Сигурно познавате хора, които отговарят така:
"Какво ти се прави?"
"Не знам."
"Какво искаш?"
"Нямам представа."
Как е възможно да не знаят какво искат?
Изтриването на собствените желания започва, когато родителите непрекъснато натрапват волята си на 5-, 15-, а понякога и на 45-годишните си деца. Например хич не се интересуват какво иска детето - баничка или филия и дали въобще е гладно? Вероятно не питат тийнейджъра за каква професия мечтае или смятат, че няма право сам да избира приятелите си...
Има родители, които "знаят най-добре". И изискват детето да ги слуша, за да е щастливо. Спестяват му опознаването на себе си и света, на това кое му е приятно и кое - не, което става само с личен опит и неизбежно включва грешки. Опитват се да спестят болка на детето. А и така им е по-лесно и могат да се гордеят какво добро и възпитано дете имат.
Обаче нещата не се получават. Когато трябва да избира, когато е важно да усети какво иска и какво е най-добро за него, порасналият човек не намира в себе си никакъв ориентир. Отвътре е празно.
Някои родители с гордост ми казват, че детето им няма претенции. Че се съгласява и прави това, което те изберат, без да гъкне. Тогава имам чувството, че говорим за робот, а не за човек и ми става тъжно. Защото точно желанията и нежеланията ни определят кои сме ние и ни отделят от общата маса от хора.
Децата с прекалено организиран живот също нямат време да осъзнаят желанията си. Толкова са заети да действат и да тичат от едно занятие на друго, че не могат да усетят дали това, което правят, им харесва. А по-късно вече не могат да различат кои са собствените им желания и кои са желанията на мама, тати, баба и дали им е нужно това, което смятат, че искат.
Желанията изчезват и в друга обстановка - когато семейството живее съгласно "ТРЯБВА, ДЛЪЖЕН СИ, САМО ТАКА Е ПРАВИЛНО" и "За да не ни е срам от хората". ИСКАМ остава на заден план. Желанията са досадни бурени, които пречат на правилните посеви в градината на дълга.
Често това, което ни внушават като правилно и задължително е било такова, когато родителите ни са били млади и е синтез на техния опит. А понякога дори не на техния, а на родителите им, бабите и дядовците, опит, който вече не е актуален. Но децата са длъжни да спазват наследените препоръки без дори да се замислят и огледат - а не е ли по-добре иначе?
Как да започнем да разбираме какво искаме? Колкото и да сме пораснали, можем отново да се научим. Затова е нужно да си позволим отново да минем през процеса, през който преминават децата - да опитваме и да понасяме последиците.
Ако сте от жените, които трудно избират, сигурно следната ситуация ви е позната - пробвате някоя рокля, питате приятелки, мъжа си, майка си дали да я вземете и се колебаете до последно. Понякога вкъщи установявате, че не ви харесва и я връщате обратно.
Ако искате да се научите да осъзнавате желанията си, ви предлагам следната не съвсем проста задача - следващият път не питайте никого, вземете решението сами. Искате ли тази рокля? Харесва ли ви? Вземете я. Изхвърлете касовия бон, махнете етикетите и я носете, както и да ви стои. Направили сте избор, усетете какво ви е донесъл. Така сте решили сами!
В ресторанта - щом изберете нещо от менюто, изяжте го. Придържайте се към решенията си, не слушайте съветниците, дори и да сгрешите. Какво толкова?
Послушайте себе си, послушайте емоциите си. Спрете да питате другите какво мислят за външния ви вид, за способностите ви, за изборите ви. Уверените в себе си хора решително избират това, което им харесва, каквото и да мислят за това околните.
Да, трудно е. Да, това е навик, който изисква време и усилия, докато се създаде. Но щом се научите да слушате себе си за изборите с малки последствия, ще ви е по-лесно да взимате решения за по-важните неща в живота - образованието, работата, връзките.
Защото вече ще сте се научили да чувате себе си - онова малко човече отвътре, което иска простички неща, които обаче са ни важни и ни дават радост и удовлетворение.
