цветно

Нелогична рецепта за запълване на липси

След много самотуване и доброволно отшелничество. След мълчаливо пренасяне на болките от ден в ден, от месец в месец и… така години наред. След безпомощно блъскане в непробиваемата стена на въпроса "Защо на мен?", в някакъв миг се предадох.

Домъчня ми за мене си и започнах да виждам. Първо стана страшно тъмно, но преди да се изгубя завинаги, отнякъде се появи светлинка. И тя ми показа, че ако в живота ми нещо липсва, значи има друго нещо, което е в повече.

Започнах да (се) раздавам. Но обеднях повече. Опитвах се да наваксам липсата, като раздавах излишното. Но се оказа, че душата и материята не следват съвсем същите закони. Колкото повече раздавах от самотата, (започнах от нея, защото тя наистина преливаше от мен), толкова по-сама оставах. Всъщност кой наистина ще иска да споделя такова богатство?

Моето пълно посвещение на това да напълня по този начин душата си, се оказа капан. Кладенец, който, вместо да се запълва, продължи да пресъхва.

Реших да опитам привидно нелогичното и да започна да раздавам това, което нямам – радост. Започнах с усмивка на ден, след това със среща, която иначе бих отказала, с разговор, който бих загърбила, с прегръдка, молба, целувка, докосване. Простички неща и толкова трудни.

Тялото ми реагира. И то по свой си начин – започна да ме боли и да ми припомня, че имам мускули, кости, плътност. Но, въпреки това, продължих да давам цялата си енергия на онова, което нямам.

И тази нелогичност ми върна приятелите, отвори ми пътища, съвсем реални. Започнах да се движа в пространството. Сякаш го наситих със себе си. Спомних си, че мога да се смея с глас и да мечтая. Спомних си за всичко, което съм и празното място в мен вече не изглежда като бездънна черна яма, в която често пропадам.

Може би в това е смисълът – да запълня липсата със себе си. Как съм търсила толкова дълго време тази липса някъде навън! И съм чакала нещо или някой извън мен да я запълни. А просто е трябвало това да съм аз.

Ако успея да превърна липсите в свое бижу, загубите – в бъдеще, болките – в надежда, мъката – в светлина… Тогава това, което съм преживяла и продължава да ме убива и да ме препълва с мъка, ще стане моето най-голямо съкровище. И ще забогатея… със щастие.

Колкото и необяснимо да изглежда това, вярвам, че е възможно. И знам, че е трудно, плашещо, болезнено. Че понякога ще забравям в кое чекмедже съм скрила бижутата си, светлинката ще остава без ток, ще пропадам в черната яма. Но тя вече си има дъно и то бавно се качва нагоре. Докато някой ден, вместо да пропадна, само ще си изкълча крака. И ще мога да продължа, защото тази болка не е непоносима.

И аз ще имам своята нелогична рецепта за запълване на липси. Ямата просто ще е препълнена с мен.

Автор: Сашка Александрова / Myvelikoturnovo.com

Снимка: anorientationofheart.blogspot.com

Мисъл на деня