цветно

Нощ на въздишки

Снимка: pixabay.com/cocoparisienne

Излизаме навън и ни плиска зашеметяваща горещина, нищо че минава два след полунощ. Петъчният булевард ехти от клаксони, хора и музика.

Тя се наслагва върху ритъма на мелонгата и сватбарските рехиомонтански песни, които едно към едно са като песните на йодлерите. Има и акордеон, и подскоци, с ръце кръстосани пред гърдите...

Селия и аз - естествен тандем за нощни приключения. Тя - леко развеселена от сладката пиня и освен това госпожица над трийсет, а аз - много трезва, но с ей такива отворени зеници!

Мятаме се на синия "Форд", усилваме радиото и се включваме в романтичния концерт на разни латино звезди, които ни омагьосват със сластни гласове. И двете пеем, като зашеметени: "Нощ на въздишки, как тихо стъпваш, как преминаваш под моя балкон. / Нощ на въздишки, как ме раняваш, как натъжаваш всичко край мен..."

Ама, няма тука никаква тъга, тук има един дълъг асфалтов булевард, осветен от красиви фенери и внезапно се озоваваме пред конна полиция и чутовна маса народ!

Хвърляме се напред, сред нея, и разбираме, че всички чакат за куверт, за да потанцуват в огромен диско комплекс, който побирал няколко хиляди...

Наистина, има такова чудо, то е там, където денят се слива с нощта и ресторантът, в който нахлуваме след дванайсет няма врати, той е отворен 24 часа в денонощието, оркестрите се "роят" под приглушената светлина, има и една булка. Тя е с огромен шлейф, метнат на облегалката на стола. Младоженецът кротко похапва енчиладас, а белоснежният ангел от тюл стопява с устните си планина от сладолед...

Сватбарите отдавна спят, те са вече в други измерения, а тези двамата са дошли, за да се намерят най-накрая след всички церемонии и да отпразнуват сами края на този паметен ден.

И идва самият Мигел. Може би е Мигел Франсиско Ернандес или Мигел Рамирес Гарса - това е без значение. Идва, за да ни покани на танц, защото там жените не танцуват сами, там жените трябва да бъдат поканени да танцуват. А в тези танци има всичко, тамбòри, чинели и хлопки, които превръщат в ритъм целия нощен живот в пръстена под планината.

Черните очи на Селия пламват, тялото й става змийско и предизвикателно. Ръцете образуват магически полумесеци над главата на Мигел. Лъскавата му брилянтинова коса росú, шията му заблестява, устните му се разтеглят от някаква тъмнорозова усмивка...

- А сега накъде? - пита Селия, преди да подкара форда.

Мигел я фиксира страстно:

- Искам да се омъжиш за мен.

- И аз искам да се омъжа за теб, но ТИ как разбра за това? - смее се тя.

- По очите ти.

Две коли летят към Обиспадо, патриаршията. Тя е на хълма, откъдето се виждат милионите светлини на града. Сред разкоша от зеленина ухае на рози, на разцъфтели кактуси и други екзотики.

- Бъди ни свидетел - обръща се към мен Мигел.

Разбира се, макар че нощта е главният свидетел, ако не беше тя, как щяхме да полудеем, да изкачим хълма и да стоим на колене пред затворения храм?

Цветовете от портокалите вече се пропукват от първите лъчи на зората. Две слети фигури се отразяват като една на розовия зид.

Предстоящи събития

Мисъл на деня