цветно

Някои неща трябва да останат хубав спомен, запазен дълбоко в теб

Снимка: pixabay.com

Аз съм на 20. Оу, да, много ми е хубаво. Морето ми е до колене, мечтите са ми спътници, животът е хубав. Много е хубав. Имам здраво семейство, приятели, храна на масата, достъп до образование, култура, новини и някой друг лев в джоба. Пък другото е лукс.

Сигурно е несериозно да давам оценки за живота от тази позиция. "Колко хляб има да изядеш докато ме стигнеш" сигурно го чувам средно по 3,14 пъти в седмицата. Е, да, ама не става само с яденето, както гласеше една реклама от детските ми години. Искрено вярвам, че хич не са ти нужни 50, 60, 70 години на тази планета и тонове изяден хляб, за да си дадеш сметка за някои неща.

Та за 12 години в училище, освен Питагоровата теорема, някой друг урок по биология и любов към литературата, разбрах със сигурност едно. Хората си отиват. Без обяснения, без думи, без дори да си тръгнат физически. И ти не можеш да ги спреш, дори когато даваш всичко от себе си.

Ако някой е решил, че ти вече не му трябваш, просто си тръгва. Предполагам, че това е част от "порастването". Много тъпа дума. "Порастване". Сякаш ти казват да си подготвен с времето да загубиш всичко хубаво и човешко, защото така трябва, защото такъв е светът на "големите". Пък всички забравят, че най-големият човек е детето.

С изкачването на стълбичката от 1-ви до 12-ти клас срещаш толкова много хора. Сигурно всеки си помни приятелката от първи клас, в моя случай Петя. И как ходехте заедно до лафката за дъвки или как заедно се борехте срещу лошите момчета. Пък колко пъти сте ходили у тях да ядете мекици и да си лепите татуировките от дъвките. И после по една седмица ходите с яке в жегата да не ви видят вашите, че ще ядете бой.

А къде е вашата Петя сега? Разговаряте ли с нея, какъв цвят е косата й, стана ли ветеринарен лекар? Моята Петя замина за София в трети клас. София беше страшно място за десетгодишните. Оттам никой не се връщаше или ако се върне има супер скъпи и нови неща и вече не иска да играе с нас. Останах си без Петя. Бяхме се разбрали да се чакаме в края на лятото пред тях, за да си разменим подаръци. Пък тя даже не дойде. Не я и видях повече. Не ми и трябваше. Беше ме оставила, а с времето и аз вече не питах баба й как е.

Та след Петя последваха много имена, с годините на само на момичета. Някои не заминаваха, просто спираха да говорят с мен, не се канехме на рождени дни, докато дойде момент, в който вече не се поздравяваме по улицата. А понякога ми се иска да ги спра, да им покажа голата им снимка от първи клас, да ги попитам още ли събират марки, да видя още ли ходят на танци.

Пък после се спирам, някои неща трябва да останат така хубав спомен, специално запазен някъде дълбоко в теб. Това е като да си купиш сокче от 10 стотинки днес. Ще си развалиш спомена от детството. Не че тогава не е било гадно сокчето, било е, но ти си стискал тази монета цял ден, за да не я загубиш. И сам си си избрал вкус (не че имаше разлика) и за теб това сокче беше най-вкусното на света. А днес е хубаво просто да го видиш на рафта в магазина и да се усмихнеш. Пък вкусът... той ще дойде в спомена.

Cъбития

Мисъл на деня