Огледала
От HighViewArt
Всички ли огледала са толкова жестоки? Беше чувала, че има различни видове огледала. Даже такива със златно покритие, които правели оглеждащите се в тях по-красиви. Дали е възможно да си купи и тя такова? Трябваше да разучи колко струва огледалото със златно покритие, къде го продават, как се съхранява и дори трябваше да реши ще позволи ли на някой друг да се огледа в нейното златно огледало.
А защо човек като се погледне трябва да вижда себе си? Не може ли като се погледне да вижда някой друг? Гледаш себе си и всеки път виждаш някоя известна актриса, певица, манекенка – различни лица. И де факто не знаеш коя си, не знаеш нищо конкретно за външния си вид… Ами дрехите? Как ще си избира дрехите, като не знае размера на дрехите на звездите от огледалото? И ако не й стават?! О, това са подробности. Такива глупави подробности. Кой се занимава с такива банални детайли сега, когато хората правят каквото си искат? Та хората си правят операции за избелване на анусите, покафявели от прекалена употреба, а тя се притеснява за размера на дрехите, които ще облича.
А сега нека погледна за малко само. Само, за да се среша. Съвсем за малко. Една голяма глава с мазна и поразена от акне жълтеникава кожа се появи в огледалото. Малките кафяви и скрити в орбитите си очи я съзерцаваха с отвращение. Кой е казал, че хората трябва да се решат всяка сутрин? Кой го е казал, попитах? Идваше й да тропне с крак, но майка й в съседната стая пак щеше реторично да попита дали случайно в къщата не живее танк. Но когато се ядосаше, тропаше с крак колкото си иска. А се ядосваше много често. Твърде често.
Рядката мазна коса беше готова само след няколко сресвания с гребена. Прическа нямаше, ако въобще е възможно да нямаш прическа. Ходенето на фризьор също е свързано с огледало. Голямо нахално огледало, в което се оглеждат и отправените към теб погледи. И си така овързан с някаква пелерина, че се чувстваш като куче на синджир, което няма как да избяга. Тя се чувстваше като грозно куче на синджир. И постоянно й се искаше да избяга.
Беше оставила косата си да расте на воля. Добре, че не растеше бързо. Вече беше облякла дрехите си – огромен безформен черен панталон, шит по поръчка и също толкова голяма светлосиня блуза, леко мръсна на яката, но хигиената отдавна не беше детайл от облеклото, който я вълнуваше. Преди две години, когато се премери, тежеше 142 кг, при ръст 163 см. Оттогава избягваше процедурата с меренето, но изглежда беше понапълняла, защото не можеше да закопчее някои поли. Единственият панталон, който имаше, беше ушит по-широк и понеже не успя да намери колан за него, го връзваше с въже. Панталонът беше с по-широка талия, защото искаше да ходи на проби възможно най-малко. Сега въжето вече не беше нужно.
Но от всичко най-много й тежеше сърцето. Голямо и празно сърце. Представяше си го като студена пещера. Ходеше и краката й се огъваха от тежестта на сърцето й. От празнотата на сърцето й. Празнотата е най-тежката материя. Тежи някак отвътре, защото е направена от няколко особени съставки: самота, отхвърляне, болка, изоставеност. И те са безапелационни. Не прощават на никого.
И така, носейки натежалото си от пустота сърце, тя закрачи с бързи стъпки към жп гарата. Отиваше на работа. И днес. Влизаше във влака и заставаше с леко прегърбената си безформена фигура до вратата на един от вагоните. Така хем можеше да наблюдава качващите се пътници, хем имаше шанс някой мъж да я забележи. Всъщност, понякога си мислеше, че не е толкова ужасна. И мечките са едри, ама ги харесват и обичат, нали? И ги гушкат. Какво толкова и имаше? Голо, почти цялото й тяло изглеждаше като осеяно от върхове на пирамидки, разположени съвсем близо, но хаотично един до друг. Солидно окосмяване се различаваше по краката, ръцете, мишниците и триъгълника. Гърдите й се губеха сред многото гънки от кожа и подкожна мазнина. Но все пак си беше жена. Можеше ли някой да я пожелае? Да, беше се случвало един път. Предпочиташе да не си спомня. Но често заплахата, че ще я удавят в тоалетната чиния изникваше в съзнанието и я правеше гневна и лоша.
Влакът се движеше по второразредна линия и повечето пътници бяха възрастни жени – факт е, че мъжете умират по-рано и съответно са по-малко на брой сред възрастните, а в нейната държава те бяха и по-мързеливи от жените и съответно пътуваха по-малко. Да се пътува по техните земи означаваше да се върши работа. Никой не пътуваше просто за удоволствие.
Това усещане, че е отхвърлена никога не изчезваше от съзнанието й. Работата й – да пътува всеки ден - беше своеобразно отражение на това, което се опитваше да направи. Да избяга. Колко много искаше да избяга. От какво ли? Самата тя не знаеше, че искаше да избяга от себе си. Когато не си бил харесван никога от никого не знаеш дори, че е възможно да изпиташ това чувство, пък ако ще и сам да се харесаш. Човек инстинктивно избягва някои неща, а други предпочита. Не искаме болка в живота си и търсим радост.
Самата тя не искаше да е при себе си. Разбира се, влакът след кратка почивка се връщаше по същия път, а тя се прибираше вкъщи. И там никой не я чакаше. Но ако трябва да сме точни, чакаше я нещо. Чакаше я огледалото. Имаха ли право да я създават родителите й, когато самите те не бяха красиви? Грозновати и дебели хора. А тя беше взела дебелото и грозното и на двамата. Колко е морално да създаваш същество, чиято съдба е предварително решена? Не е морално да се правят аборти според някои религии. А морално ли е да убиеш някого с акта на създаването му?
Не й беше приятно да се качват млади хора, особено пък жени. На мъжете можеше да се порадва поне. А жените? Какво да ги прави тях? Имаше някои неща, които можеше да им направи. Заключваше единствената тоалетна във влака. Известно е, че жените ходят по-често до тоалетна. Ако началникът на влака я помолеше да отключи тоалетната, тя с неохота го правеше, но казваше, че не й се иска и обявяваше своите доводи. Влакът не бил място за посещения в тоалетна. Подозираше, че жените влизат там, за да се сравняват с нея – да се оглеждат в голямото огледало и да казват, че са ужасно много по-красиви от нея. Влакът не е място за използване на тоалетна. Нито място, на което е позволено да се смееш.
Въздържанието беше дума без значение за нея. Не можеше да се въздържа. Затова и не се опита да се спре, когато чу приятен женски смях. Веднага потърси злосторничката. Кой смее да я тормози по време на работа? Какво е виновна, че е дебела? Млада и слаба жена разговаряше със седналата на седалката до нея друга по-възрастна и се усмихваше отвреме-навреме. Тя веднага се приближи до нея. Поиска й билета. И го получи. Хм, всичко е наред с билета. Ами сега? Какво да правя сега? О, ето! Оранжева дамска чанта лежеше на празната срещуположна седалка.
- Чия е тази чанта?
- Моя.
- А якето до нея?
- И то е мое.
- Вземи ги веднага от там. Ще ги държиш у себе си.
- Но защо? Няма пътници, които искат да седнат, а и по всички седалки другите са оставили своите чанти.
- Защото аз казвам. Аз!
Когато си само болка можеш да даваш на света единствено от това, което имаш. Много бързо усмивката беше заменена с учудване и обида. Точно така, помисли си дебелата. Нека сега ми се смее. Кой й е позволил на нея да е слаба? Веднага трябва да и се забрани! Дали да не й кажа да стане дебела?...
Обидата и състраданието водят своите ежедневни битки в съзнанието на хората и ако първата е победител ето какво се случва: жената, която спря да се смее, беше видимо ядосана. Отиде да попита кондукторката за името й, за да се оплаче. Не знаеше къде точно, но искаше да разкаже какво се е случило.
- Кажете как се казвате, искам да подам оплакване срещу Вас.
- Няма да кажа. Вие си кажете името – веднага намери подходящия отговор дебелата, представяйки си как един ден ще изискат списъци на всички слаби жени и ще ги задължат да надебелеят. Със закон ще ги задължат.
- Не, вие ще го дадете, защото съм недоволна от обслужването.
Едно младо момиче, наблюдаващо с интерес възникналия конфликт, реши услужливо да се намеси, когато се появи началникът на влака. То, ядосано, че и тази сутрин трябваше да облече старите, протрити дънки и избелялата блуза, намери начин да се отърве от гнева си. И тъй като усмихнатата дама имаше хубави дрехи, тя веднага зае страната на дебелата. Какво значение имаше, че притежава красива черна коса, гладка бяла кожа, нежни очи? Жените с хубави дрехи бяха естествените й врагове. Добре облечената жена беше равна на човек, който й мисли злото. Ето, че сега имаше повод за саморазправа с една такава.
- Тази дама не се подчинява на кондукторката, а трябва да се подчинява. Тя беше груба с вашата колежка. Даже я обиди. Според мен не е редно по второразредни линии да се пътува с нови дрехи. Аз винаги спазвам неписаното правило. Ето вижте, пътувам със стари дрехи. Не че нямам нови, но аз правя само онова, което е правилно.
Жената, която вече не се усмихваше, повярвала абсолютно в тоталната човешката глупост, сега се срещна с поредното потвърждение на своята теория, че мнозинството от хората са отчайващо глупави и като последствие от това, лоши. Тъй като не й беше за пръв път, тя просто направи каквото трябваше да бъде направено – показа, че вижда глупостта и не е съгласна. Тя все още не знаеше, че да се занимаваш с човешката глупост е не по-малка глупост. Участването в глупостта я увеличава, защото глупостта търси съдружници навсякъде и ги намира като се съблича гола.
Дебелата жена, съвършено невинна в своя опит да наказва слабите хора, първоначално отказа да даде името си. Ама как така някой ще е недоволен от нея, при положение, че тя не е доволна от живота си? Всички други са виновни, само тя не. Опита се да отиде до чантата си, за да вземе осемте понички, които си беше приготвила за първия половин час от пътуването. После се отказа, защото си мислеше, че всички я наблюдават. „Омръзна ми да се разхождам по поляни, на които растат само цветята на самотата, да си правя букети и да ги поставям на гроба на моята надежда“ – повтаряше си това изречение, когато беше особено притеснена. Беше го прочела като цитат от книга в един вестник.
Но и другата жена не се отказваше, защото никой не може да е господар на друг. Ако някой се държи неприятно с теб е по-добре да реагираш външно, отколкото да го осъждаш вътрешно. Обикновено хората запазват външно благоприличие, а вътрешно са гневни. По-полезно е да е обратното, но обществото не гледа с добро око на подобни прояви. В крайна сметка тя получи листче с името на кондукторката. Взе го в ръката си, защото тъкмо беше време да слиза. На гарата я чакаше един човек. Вървейки към него, тя погледна листчето с името. На него пишеше:
Име: Не Искам
Фамилия: Да Се Усмихваш
Прието е да мислим, че притежаваме по едно име и го носим цял живот. Ние имаме много имена и във всяка случка се казваме различно, въпреки че няколко определени имена преобладават в ежедневието ни и показват това, което сме.
Автор: Весела Иванова
Още интересни текстове от Весела Иванова може да почетете тук.
