цветно

Пържени картофи с любов

От дете познавам вкуса на любовта. Бас държа, че всички деца също са я опитвали, но едва ли я разпознават там, където аз я срещнах на 6 години. Името ѝ е - пържени картофки. Децата я очакват със сирене, а аз я очаквам с вълнение.

Ако ме питате как изглежда любовта, ще ви отговоря - топла, жълта целувка, която оставя устата – мазна, а сърцето пълно. Приготвя се от най-грижовните ръце. 
Спомням си дядо ми, вечер сядаше в банята, на едно трикрако столче, запретваше ръкави и палеше газовият котлон.

– Какво ще вечеряш, деде? питаше той.
– Пържени картофи! - беше моят отговор почти винаги.
Докато той си пържеше и премяташе в тигана жълтите целувки, аз кръжах около него, от време на време му се качвах на гърба и гледах през врата му, колко много олио слага и започвах да се въртя, както само може да се върти един 6 годишен пумпал.

След голямото пържене, идваше ред на ритуала, празник за моите сетива – чинията се пълнеше с картофите, отгоре се натрошаваше сиренето, слагаше се солидно количество "Кепчу", както само дядо си го наричаше и отстрани на чинията ме чакаше и голяма филия бял хляб.

В мига, когато масата беше сервирана и малкото чудовище нападаше, незнам кой е бил по-щастлив - той, докато ме гледаше как празнувам с вилицата, или аз, която вкусвах мазни чудеса.

Днес, 22 години по-късно, жълтите целувки отново са в чинията ми, с настъргани спомени от любимата стара къща.

Наричам си ги целувки, защото нахраниха детската ми душа и ми завещаха рецепти за грижа и доброта. Картофките не бяха просто топла вечеря, а традиция, която включваше: подскоци от кухнята до банята и обратно, от хладилника до кухнята, танц с вилица, смях и прегръдки.

Само като се сетя, хем се смея, хем плача... Лудият картофен ритуал с дядо... моят наръчник за щастие.

От там научих колко малко ми е нужно да почувствам радостта от живота... в онези мигове, когато затварях очи и поглъщах аромати, когато чаках на стълбите дядо да мине и да му разроша косата, когато се учех на свещенния занаят – рязане на картоф, когато беше вечер и чакахме над котлона в банята, тогава отваряхме прозореца да слушаме щурчетата...

Дядо отдавна си отиде, но вълшебните му картофки ми шепнат и днес... Усмихва се душата ми от аромата им в някоя кухня, от шума им в нечий тиган, от образа им в някой ресторант. Разказват ми истории за топлина и грижа, спонтанност и жива радост... и там в тишината аз просто се заслушвам... и осъзнавам колко съм богата, защото нося любовта ...Благодаря ти, деде, за малките неща.

Още положително настроение от Марта Демирева може да откриете на martademireva.com

Колко малко ни е нужно да почувстваме радостта от живота... Снимка: forealslife.com/blog

Cъбития

Мисъл на деня