цветно

Пеперудите... в стомаха

Снимка: pixabay.com

Докато се опитвах да изчистя огромната секция, остатък от комунизма и уверявам ви, изключително здрава, с отдалеченото си съзнание чух остатък от интервю по телевизията. Въпреки че рядко се заслушвам, този път улових нещо наистина различно.

Помолиха интервюиращия да даде своята оценка за жените, едва ли не, да им направи профил, или поне така разбра той. След кратка пауза и шумно поемане на въздух, той констатира, че пораствайки жените губят една определена частица от себе си, която ги е правила толкова привлекателни, когато са били момичета.

Това ме накара да се замисля какво всъщност представлява тази частица. Дали е усещане, увереност, наивност, може би? И ако я изгубиш, дали това е безвъзвратно, като някои други "неща"?

Когато бях тийнейджър много бързо исках да порасна и не осъзнавах,че това всъщност не е процес на време, а на времева наситеност. Не годините, а преживяванията през тях, всъщност ме караха да порасна. И колкото повече "растях" осъзнавах, че винаги ще трябва да се уча на нещо, винаги ще бъда нова в нещо и ако съм преживяла едно-две неща, това не означава, че ако ми се случат пак, ще съм по-малко стресирана, изплашена или дори щастлива.

Но времето си лети и колкото и да си повтарям, че не трябва… сърцето загрубява, започва да формира сценарии за развитие на събитията, за да е подготвено най-вероятно. И онази момичешка дива частица си отива. Вече знаем какво ще последва, вече нищо не е сериозно… дори най-сериозното – интимността.

Не ни трябват уроци за възпламеняване в леглото, а такива за истинско сливане, за усещане отвъд видимото, което да остане скрито в нас, а партньорът да го разчете само по усмивката. И бършейки усилено прах, реших, че не искам да съм жена, а щуро момиче.

Затова когато телефонът иззвъня, реших заедно с косите си да разпусна всички пеперуди в стомаха си да пърхат на воля. А той беше там – с голяма усмивка и разтворени ръце за прегръдка. Топлите му очи излъчваха тиха увереност и някакво спокойствие, което и сега не мога да си обясня. И когато замряхме за миг, по средата на горещата улица, кълна се, че успях да чуя крилца... на пеперуди.

Мисъл на деня