цветно

Перфектното семейство

Снимка: eommina / Pixabay.com

Те бяха едно прелестно младо семейство. И то най-вече младата съпруга Галина. Винаги спретната, винаги изрядна, тя не си позволяваше да излезе от вкъщи в неугледен вид и без да се е нагласила.

Грижеше се образцово за своя съпруг Симеон и за тримесечното им бебенце, като особено последното тя гласеше като кукла. Излизайки на разходка с количката, Галина преминаваше гордо като кралица през шпалира от пейки с накацали по тях съседки пред входа, като буташе елегантната количка с увитото в скъпа завивка бебе.

Когато някоя от комшийските баби любопитно надникнеше в количката, Галина подскачаше като орлица – "Не го пипай!", "Избърши си ръцете с тая кърпичка!", "Внимавай, ще повърне, сега го храних!" и "Сега заспа, не го бутай!" бяха най-честите реплики от общуването й с жените. Образцова майка – нямаше две мнения по въпроса!

Неотдавна забелязах, че Галина общува със същия фразеологичен запас и със съпруга си и баща на бебето – Симеон. "Не го бутай, ще повърне!", "Мил ли си си ръцете, че го пипаш?", "Не бутай количката по паважа – друса, ще го събудиш!" и още няколко такива фрази маркираха комуникацията й с мъжа.

Всяка подобна фраза беше придружена с раздразнен тон и високомерен поглед. Никой, освен нея, не умееше да се грижи за детето достатъчно добре, и това си личеше както от неумелото отношение на останалите към бебето, така и по компетентните й разпореждания към околните.

Разбира се, аз, мъж на петдесет и малко, с дълга коса и кожено яке, с куче със съмнителна, според критериите на Галина, хигиена, с грозния навик да пия бира на пейките пред блока и да слушам рок от телефона си, бях сред черните овци, които не бяха допускани до престолонаследникът Галинин. Всеки път, щом тя излезеше с количката пред блока и аз бях на пейките, тя надменно ме подминаваше и избягваше поводите да се спира в периметър от петнайсет метра близост до мен.

Вероятно това се дължеше на гореописания ми неблагонадежден профил, а вероятно и защото Галина не отчиташе факта, че и аз съм отгледал две прекрасни и здрави деца, вече реализирани в живота като образцови членове на обществото. Както и да е, това малко ме интересува, но пък има връзка с днешната ситуация.

Стояхме двамата, аз и Роки, немската ми овчарка, на пейките пред блока. По незнайни за Галина, но знайни за мен причини, кучето просто не понасяше младата майка. Животното беше много чувствително към агресията, а късите команди, които жената раздаваше на околните, му звучаха заплашително.

То реагираше светкавично с еквивалентен тон и дикция. Така и днес – Галина и Симеон се появиха на вратата с детската количка в обичайната за семейството разстановка – майката буташе количката и разпореждаше с отсечени откоси надменни просто съставни изречения, а бащата вървеше покорно и изолирано от света след нея.

В този момент Роки, спокойно полегнал на плочника до пейката, скочи, опъна веригата си и започна да лае злобно срещу Галина.

- Аууу, как грозно лае това псе! Спри го, бе! Сложи му един намордник!

- Тихо, Роки, че притесняваш Галина! Чиба, лягай тука – казах спокойно на животното.

Галина обаче не оцени усилията ми. Погледна ме настойчиво и изсъска:

- Не притеснява мен, а детето! Тъкмо заспа, кучето ти ще го събуди! Спри го, бе! Кажи му да млъква!

Да му кажа, ама то като не ще? И как ще иска, като Галина лае и тя насреща му – как ще й се остави?

- Тихо, Роки! Галето не дава да лаеш – опитах да обърна на шега.

Галина се накокошини сериозно.

- Аххх, проссстак такъв! Как не те е срам, бе! Кучето ти ще събуди детето, ти си мислиш, че майтап работа! Веднага да му свиеш дърмите на това куче, че да не кажа на Симеон да ги свие той! Симеоне!

- А бе, Гале – опитах пак с добро, - да му кажа, ама ти викаш по-силно, отколкото то лае!

- Аз ли викам? Аз ли викам по-силно от него? – повиши още повече тон.

- Ми викаш, ми! Така викаш, че ти ще събудиш детето, не Роки! Ей го, вече спря! Ама ти така шумно крещиш, че ей сега ще се събуди.

- А, ще го събудя! То сигурно вече будно – подпали не на шега Галина. – Ей го, на! – и погледна в количката.

Надникна, подръпна завивката и се вцепени. После се изправи, взря се с присвити очи в Симеон и просъска:

- Ти... идиот такъв! Забравил си детето горе!

И като нави пружината... пет минути го руга и кълна – идиот, кретен, тъпанар, малоумник; забрави детето, заряза бебенцето самичко, остави го на произвола на съдбата, нарита го да мре безпомощно и беззащитно; то ще се задуши, ще се задави, ще се преобърне, ще падне, ще се пребие...

След като се умори, Галина се обърна и тичешком се затича към входа. Отвори нервно вратата, шмугна се през процепа й и я затръшна след себе си.

Пред входа, с отворена уста, седяхме и я гледахме ние тримата – аз, кучето ми Роки и мъжът й Симеон с бебето на ръце.

Из "Рибки мренки" от Гергана Стоянова

Cъбития

Мисъл на деня