цветно

Петра – градът на тайните

Когато разбрах, че пътуването ми до Петра скоро ще е факт, не можех да си намеря място от вълнение. Да видя неземните творения, за които още не се знае дали простосмъртен човек ги е направил или неземен великан, ме караше да броя не дните, а минутите до началото на пътешествието ми.

Усещането, че нещата се случват, както ми се иска е силен стимул. За преобразяване. На собствените качества. Казват, че най-лесният път за това преобразяване, ставал чрез превръщане на мечтите в битност. Една по една. Знае се и че мечтите не се вълнуват от формалности, граници, такси и трудности. Те са егоисти, важни са само верните стъпки по превръщането им в реалност, другото са съпътстващи основната цел обяснения.

Пътешествието ми до Петра стартира от най-южния град в Израел, Ейлат – перла в короната на Червено море.

Град Ейлат е смес от луксозните петзвездни хотели, създадени да глезят посетителите си с каквото човек може да си намисли, ситния пясък по плажовете, който се шмугва по гънките на тялото ти, топлата морска вода, от която не ти се излиза, не защото те прави червен, въпреки името на морето, а защото гали кожата ти и те отпуска, самолетите, които кацат като на филм между хотелите на доста къса писта, тълпите от араби, италианци, израелци, руснаци, американци и какви ли още не по националност туристи, дошли да погълнат чара на мястото и да отнесат частица от него със себе си...

Купищата екзотична храна, видът и вкусът на която е още в мислите ми. Аквариумът, където рибите сякаш ти говорят и те правят днес по-добър от вчера, аква комплексът, в който ако не плуваш с делфините, не си плувал никога във вода.

И когато акваланга ти натежи на плещите и ти е свършил въздуха, след като си се гонил с тях под водата в неспирен танц, пак не ти се иска да изплуваш на повърхността. Въпреки че инстинктът да дишаш е вътре в теб и е първото нещо, на което си се научил, като си се появил на този свят. Там долу, в морските дебри чувствах, че съм подложена на изпитание на волята и на борбата за надмощие между желанието да си риба с делфините и на човек с човеците.

Водата те кара да се съобразяваш с нейните правила. А те са неумолими и ако изпуснеш само за миг нишката, ако не се подчиниш на строгия й напев, красотата на подводните багри може да придобие доста солен вкус.

Скокът от дълбините на Червено море в пясъците на йорданската пустиня Уади Рам е поредното предизвикателство за мен.

Но за да изпитам сетивата си, да се подложа на напрежението на непознатото и то да е част от изследователската ми култура, трябва да усетя нуждата да съм в унисон почти едновременно с непокорния вой на вятъра в пустинята, с полъха на морския бриз, с неразбираемото вербално жужене на делфините, които ми казват нещо, но аз не съм на тяхното ниво, за да го разбера и да им акомпанирам, със залеза на слънцето във водите на Червено море, с непознатите истории за кервани с камили и бедуински биваци, с подреждането на много и различни мигове, всеки част от безкрайността.

Влизането ми в Кралство Йордания стана през отворения през 1994 г. граничен пункт „Арава“, намиращ се на около 20 км от град Ейлат, Израел. Докато чаках направо на браздата, седнала като хлапачка на един каменен бордюр, няколко часа под знойното слънце, за да ми положат входна туристическа виза, наоколо се мяркаха йордански войничета, снажни, с любопитни очи.

Нарамили пушки, с плътни униформи под жаркото слънце, те се смесваха с тълпата разголени приключенци и ни оглеждаха с интерес. После си казваха нещо неразбираемо за мен и напук на страшния си вид изглеждаха весели и дружелюбни. Хашемидското кралство прилага строги правила за влизане в пределите му и разрешението за това струва 40 евро. Но като съм тръгнала да гоня мечтите си, никоя преграда не е достатъчно голяма, за да ме възпре.

След визовото туткане, поемаме към заветната цел с пълна газ. С нов микробус, климатизиран, шофиран от смугло арабско момче, което говори приличен английски. Минаваме много бързо покрай Акаба – древен град, за който се носят толкова легенди.

Не зная дали има още шпиони в него, както се пише, но ако има, то те са привилегировани от добрите магистрали, които го опасват. За да могат по-лесно да си спасяват кожите, ако бягат. Завидях на йорданците, направили са си първокласни пътища, прави, с добра настилка, за големите си и модерни коли. Камилите, древните им товарни и превозни средства видях само в далечината, зад оградата, опасваща безкрайния път, проправен през пустинята.

След около два часа каране в жега, жажда и прах стигаме до град Петра, който се намира в сърцето на планинската верига Шарах в Южна Йордания, с най-висок връх Jobal Haroun, наречен на брата на Мойсей.

Влизаме в съвременния град Петра и по доста стръмни улички, пъплейки, стигаме до покрайнините на стария град. Десетки микробуси с туристи от цял свят се строяват на специално направените паркинги и хората изскачат от тях пъргаво, запасени с шапки, очила и шишета с вода.

Сърцето ми започна силно да бие от нетърпение. Предстоеше ми вече срещата с едно от чудесата на света, което от 6-ти декември 1985 г. е включено от ЮНЕСКО в списъка на световното културно и природно наследство.

Петра е стар набатейски град, за който се носят всякакви митове. Навремето е бил търговски център, който благодарение на различни събития, войни, промяна на търговските пътища, безводие и какво ли още не е изчезнал от картата.

Останал скрит за любопитни очи, познат само на шепа местни, които ревностно пазели тайните му. До 1812 г., когато един преоблечен в арабски дрехи европеец, швейцарецът Йохан, чул за съществуването на древен град, посетил го скришом и много въодушевен обявил невероятното си откритие пред света. В началото всички авантюристи, които идвали в Петра, наблягали на търсенето на скритите съкровища, за които се носели небивали легенди.

Смята се, че наименованието на града идва от византийския му период, има гръцки корен и означава каменен. Градът е бил владение и на римляните, като е бил част от Източната Римска империя. Има сведения, че от I век тук прониква християнството.

В началото на III век значението на Петра като важен град намалява, а за център на тогавашната търговия се определя град Палмира. През VII век е завладян от мюсюлманите. По време на Йеросалимското кралство кръстоносците държат града до 1189 г. Впоследствие той пак преминава под влиянието на арабски владетели.

Искам да ви разкажа и за един мой любимец – известна историческа личност от началото на XX век, Лорънс Арабски, който се е подвизавал в Петра и е използвал града за свой лагер.

Истинското му име е Томас Едуард Лорънс, подполковник от британската армия. Познавач на арабската душа и вещ разузнавач. Силен характер, бистър и интуитивен ум, стратег и добър човек.

Арабите са му вярвали, на него - европееца, а това е било изключително трудно постижимо за времето си. И сега май е така. През Първата световна война е изпратен в региона от Британската корона със специалната мисия да обедини враждуващите помежду си арабски кланове във военните им усилия срещу разпадащата се вече Османска империя. Тогава Германия е подкрепяла Османската империя, в Великобритания – арабите в борбата им за независимост.

Лорънс обръща хода на историята в Близкия изток и става легенда. Той е в основата на първото Арабско въстание, което цели обединение на арабите, но не го постига. След края на Първата световна война, Великите сили си разпределят сферите на влияние в региона, като Йордания се пада на Великобритания. Това обяснява защо монархията тук е на такава почит и ликовете на йорданското кралско семейство са окачени във всеки магазин.

Билетът за вход в античния град Петра струва 90 JD (йордански динара) или около 90 евро. Ценовата политика за посещаване на това място е направена така, че да има своеобразна преграда пред потока от туристи. Може би идеята е мястото да се посещава само от хора, с възможности и да се събират достатъчно пари за поддържане на паметниците. Или хитър търговски ход.

Удоволствието обаче няма цена, нали така, какво са някакви си 90 евро, за да се превърне в  истина приказката Петра?

Влизаме, под засилени мерки за сигурност, като преминаваме през своеобразен летищен чек. Вътре веднага ни пое един бедуин, около 45 годишен, облечен в сезонни арабски дрехи, цвят каки, с широкопола шапка заради слънцето, среден на ръст, с име, което той назова, но аз не запомних.

Представи се за гид на групата и ни поведе из дебрите и загадките на световното чудо Петра. Каза, с натъртена гордост, че е коренен жител, завършил военно училище и сега работи като гид на туристи. Защо ли?

Английският му език ме устройваше и аз, за да разбирам и чувам всичко, което ни казваше, се движех плътно до него. Понеже вървяхме пеша продължително и всеки от групата се възторгваше от различни изскачащи пред нас обекти, той ни броеше чинно на всеки 15 минути. Явно бяхме ценни, защото се грижеше професионално за сигурността и безопасността ни.

Постоянно ни предупреждаваше за прелитащи конни двуколки с мързеливи туристи, които искаха да си спестят дългото ходене пеш, но застрашаваха пешеходните туристи. Кочияшите им бяха нагли, караха безумно, на сантиметри от хората, дори един кон се подхлъзна и падна лошо. За радост, нямаше пострадали.

Гидът постоянно ни питаше искаме ли вода или тоалетна и когато 65 годишната дама от Бразилия се загуби от погледа му, обиколи чевръсто наоколо и се постара да я намери невредима. Залепи я за себе си и в оставащото време от обиколката ни не й позволи да се откъсне от очите му.

Професионалист, даваше добри отговори на въпросите ми за битието на набатейците. А като се разделихме на тръгване, след края на обиколката, вещо си поиска бакшиш и то само в книжни пари, никакви дребни. Не ме остави да забравя, че дедите му са въртели навремето търговията по тези места.

Групата ни се състоеше от една бразилка, която вече споменах, един италианец, две шведки, трима датчани, две рускини с мъжете си, аз и още едно момиче. Вървяхме по основния път към стара Петра, наречен Сик, който на места бе покрит с пясък.

Напредвахме бързо, подминавани освен от двуколките и от качени на кон или на камили туристи. Гидът ни разказа за семейството си, как поколения негови родственици са живели наблизо и какви са били обичаите и нравите им. Сега в Петра не живее никой, вечерно време града се заключва, но цели кланове преживяват покрай туристическия поток ежедневно, като предлагат ръчно изработени накити, амулети, дават коне, магарета и камили под наем, продават вода, храна и напитки, почистват или охраняват забележителностите.

Със затаен дъх между процепите на скалите зървам част от Съкровищницата (Al Khaznah). Тичам към нея, сякаш ще се скрие и тя изскача пред мене, в целия си блясък. Неописуема, неземна, висока... Нереално величествена!

Стоя пред нея в унес от гледката и се чувствам като джудже. Кой ли човешки ум и кои строителни умения са могли да сътворят това чудо? Съсредоточена в загадъчния колос, си представям отминалите епохи, глъч и бъркотия, песни и пот, вятъра от пустинята, водата, която отмива песачинките и как ромона й сякаш отброява отлитащото време. Мъже, които носят товара на живота на плещите си. Виждам декора за филма на Спилбърг „Индиана Джоунс и храмът на обречените“.

Наистина това е било обречено място, опасано в загадки и мистика и за което се разказват интересни неща. Казват, че в стените му са зазидани съкровища, откъдето идва и името му - Съкровищницата. През годините многократно тази невероятна сграда е била подлагана на набези от търсачи на ценности, което си личи по раните, оставени по лицевата й страна.

Живите истории са запечатани по протежението на цялата й височина. Легендите разказват още, че кръстоносците са идвали тук, подтикнати от желанието да намерят Свещения Граал, войниците на Хитлер са били пратени да търсят безценни богатства и дори се говори, че са стреляли с оръжие по каменното гърне на върха, смятайки, че там са скрити съкровищата. Времето и недобронамереността на хората са превърнали мястото във величествена руина.

Погледът ми се затруднява да обхване Съкровищницата, а за да я снимам цялата се изисква фотографско умение. Отърсвам се от пленничеството й, защото ме чакат за разглеждане още много невероятни неща: павирани улички, по които са се движили древните кервани, дюкяни, в които е кипяла търговия.

Изсечените в скалите обществени постройки, жилищата, гробниците, арките и стълбите. Водните канали и резервоарите, в които са складирали скъпоценната течност, баните. Римският театър с 3000 седящи места. На това място е кипял усилен живот, имало е работа, развлечения, както и социални и класови различия. Личи си по начина, по който са построени отделните домове, арките по тях, позициите им спрямо слънцето, наличието на вода.

Денят преваляше, времето бе задушно, но не много топло. Въпреки това, като неадаптирала се европейка към местния климат изпитвах постоянна нужда от вода. В раницата си носех една бутилка, закупена предвидливо още на границата, докато чаках да ми положат визата.

Водата, която ме разхлаждаше и промиваше гърлото ми от влетелите в него от вятъра песачинки, ми се стори толкова вкусна, както никоя друга досега. Песачинки имаше навсякъде по мен, даже и в джобовете ми, но какво от това? В интерес на истината, местните търговци се бяха погрижили никой от туристите да не умре от жажда, но цените им бяха повече от солени. Защо ли това ми е познато...

В определен час затварят града за посещение и ни се наложи дори да тичаме на обратно, за да се изтеглим навреме от забележителностите. Ако се загубиш или не излезеш от руините те глобяват солено. Несъмнено умели търговци са йорданците, всяко нещо си има цена.

И дисциплината върви ръка за ръка с нея. Не разгледах манастира, датиращ от византийския период на Петра, язовира, както и други забележителности. Все поводи идването ми до Петра да се повтори отново един ден.

Италианският ни спътник остана с автентичния ни гид, който му беше обещал да го води при семейството си и да го запознае с бедуинския начин на живот. Рикардо, наследник на стар милански род искаше да спи край огъня, да яде типична за бедуините храна и да язди камила. Прадядо му навремето е служил в полк, с който кръстосвал арабската шир и затова той бързаше да изпита усещанията, за които се е говорило толкова време в дома му. Оставихме го със здраве и поехме обратно към Ейлат.

Когато късно вечерта влязох в хотела, след прехода до Петра, случайно се огледах в една витрина и открих своя прилика с образа, създаден от филмите на Лорънс Арабски. С кърпа около лицето си и облекло, удобно за преход в пустинята, го копирах несъзнателно, защото го харесвах.

Бях покорила и Петра, бях видяла невероятни за ума и окото творения на човешката ръка и природата, бях чула песните на бедуините, които като фон още звучаха в ушите ми, бях снимала и носех със себе си частица от това чудо.

Но не го притежавах. Борех се да го видя, подложих тялото, ума и сетивата си на изпитанията на суровата действителност. И разбрах колко е далечно и непознато, причудливо и неповторимо, силно въздействащо и пречистващо, първично и многозначно, непосилно да се обхване с думи и мисли.

Просто чудото Петра. Част от онази Арабия, която Лорънс е разбирал и боготворял. Дал е всичко от себе си да направи по-добра и щастлива. И която е останала като напев от автентична песен, неразбрана, но дълбока и истинска.

Снимки: Личен архив на автора.

Ейлат - перла в короната на Червено море
Предстоящи събития

Мисъл на деня