цветно

Писмата на татко

Снимка: pixabay.com

Смъртта винаги е неочаквана. Дори и неизлечимо болните, които знаят, че умират, се надяват, че това няма да се случи точно днес. Може би след седмица. Но със сигурност не сега, не днес.

Смъртта на баща ми беше още по-неочаквана. Той си отиде на 27, както няколко известни музиканти от "Клуб 27". Беше млад, твърде млад.

Баща ми не беше музикант или известен човек. Но ракът не избира своите жертви. Баща ми ни напусна, когато бях на 8 години, но аз бях достатъчно голям, за да го помня и да тъгувам по него цял живот. Ако беше починал по-рано, нямаше да го помня и нямаше да чувствам болка, но нямаше да съм имал баща. Все пак аз си го спомням и затова имам баща.

Ако беше жив, можеше да ме поощрява с шеги. Можеше да ме целува по челото за лека нощ. Щеше да настоява да съм фен на същия футболен отбор, по който той беше болен и щеше да ми обяснява някои неща много по-добре, отколкото мама.

Той не ми каза, че ще умре. Дори когато лежеше в болничното легло с тръби по цялото тяло, не каза нито дума. Баща ми правеше планове за следващата година, въпреки че знаеше, че няма да бъде около нас още следващия месец. Казваше: догодина ще отидем на риболов, ще посетим туристически места, на които никога не сме били. Следващата година ще бъде страхотна. За това мечтаехме.

Вярваше, че това отношение ще привлече добър късмет за мен. Плановете за бъдещето бяха неговият начин да запази моята надежда. Така ме караше да се усмихвам до самия край. Знаеше какво ще се случи, но нищо не каза – просто не искаше да види сълзите ми.

Един ден майка ми ме взе от училище, за да отидем в болницата. Лекарят ни съобщи тъжната новина с всичката деликатност, на която беше способен. Мама плачеше, защото все още таеше надежда. Аз бях шокиран. Какво означаваше това? Нима това не беше просто болест, която лесно може да бъде излекувана? Почувствах се предаден. Крещях от гняв, докато не си дадох сметка, че баща ми вече го няма. И започнах да плача.

След това към мен се приближи медицинска сестра. Носеше кутия под мишницата си. Тази кутия беше пълна със запечатани и надписани пликове, но сестрата ми подаде само един плик от кутията. И ми каза: "Баща ти ме помоли да ти предам това. Той прекара цялата седмица в писане на писма и би искал днес да прочетеш първото от тях. Бъди силен."

Върху плика беше написано "Когато няма да ме има". Отворих го.

"Сине,
Ако четеш това, значи вече не съм между живите. Съжалявам. Знаех, че ще умра. Не исках да ти кажа какво ще се случи, за да не страдаш. Така реших. Сигурен съм, че човек, който умира, има правото да бъде поне малко егоист.
Но аз все още имам на какво да те науча. В края на краищата ти не знаеш нищичко за живота. Така че написах тези писма. Не ги отваряй, докато не дойде най-подходящият момент. Това е нашата сделка.
Обичам те. Погрижи се за майка си. Сега ти си мъжът в къщата.
Обичам те. Татко."

Разкривеният му почерк, който едва успях да разчета, ме успокои и ме накара да се усмихна. Тази кутия стана най-важното нещо за мен. Казах на майка ми да не я отваря. Писмата бяха мои и никой друг не биваше да ги чете. Наизустих имената на всички пликове. Но трябваше да чакам подходящия момент, за да ги отворя. Но ги забравих.

Седем години по-късно, след като се преместихме да живеем на ново място, бях изгубил представа какво се е случило с кутията. Беше ми излязла от главата и не знаех къде би могла да бъде, дори не я търсех. До един момент.

Мама никога не се омъжи отново. Не знам защо. Ще ми се да вярвам, че баща ми беше любовта на живота й. Но по това време тя имаше приятел, който според мен не беше подходящ за нея. Мислех, че унижава себе си, когато се среща с него. Той не я уважаваше. А тя заслужаваше по-добър мъж от този, с когото се беше се запознала в бара.

Все още помня шамара. Тя ме удари, когато казах думата "бар". Признавам си, че си го заслужих. Докато кожата ми все още гореше от плесницата, се сетих за кутията с писмата и по-скоро за онова, озаглавено "В случай на голяма кавга с майка ти".

Започнах да търся кутията. Открих я в куфара върху гардероба. Прегледах пликовете и разбрах, че съм забравил да отворя плика с думите "Първата целувка." Мразех себе си за това, че съм забравил, но реших да отворя това писмо по-късно. В купчината намерих това, което търсех.

"Сега й се извини.
Не знам защо сте се скарали и нямам идея кой е прав. Но знам, че това е твоята майка. Да се извиниш би било най-добре.
Тя е майка и те обича повече от всичко на този свят. Знаеш ли, че тя те роди по естествен начин, защото някой й беше казал, че това е най-добре за теб? Виждал ли си някога как ражда жена? Или имаш нужда от още доказателства за любов?
Извини се. Тя ще ти прости.
Обичам те, татко."

Баща ми не беше велик писател, а обикновен банков чиновник. Но думите му изиграха огромно влияние върху мен. Това бяха думи, които носят повече мъдрост, отколкото всички други думи заедно, които бях чувал в продължение на 15 години.

Втурнах се в стаята на майка си и отворих вратата. Разплаках се, когато тя се обърна към мен и ме погледна в очите. Спомням си как тръгнах към нея, държейки писмото, написано от баща ми. Тя ме прегърна и двамата стояхме мълчаливо.

Помирихме се и говорихме за това, което се случи. Почувствах, че той седи до нас. Аз, майка ми и част от баща ми, част, която той ни беше оставил на листа хартия.

Не мина много време и дойде моментът да прочета плика, озаглавен "Когато изгубиш девствеността си."

"Поздравления, синко.
Не се притеснявай, с течение на времето ще става все по-хубаво. Първият път винаги е страшно. Моят първи път беше с една не много красива жена, при това проститутка.
Най-големият ми страх е, че ще попиташ мама какво е девственост, след като прочетеш тези думи.
Обичам те, татко."

Баща ми ме следва през целия ми живот. Той беше с мен, макар че отдавна не беше между живите. Думите му направиха това, което никой друг не би могъл да направи. Те ми дадоха сили да преодолея безброй трудности в живота. Той винаги знаеше как да ме накара да се усмихвам, когато всичко изглеждаше мрачно, помагаше ми да изчистя ума си в моменти на гняв.

Писмото "Когато се ожениш" много ме развълнува. Но не толкова, колкото писмото "Когато станеш баща".

"Сега ти ще знаеш какво е истинска любов, синко. Ще разбереш колко много можеш да обичаш. Истинската любов е това, което усещаш, когато това малко същество е до теб. Не знам момче ли е или момиче.
Но… забавлявай се. Сега времето ще се втурне със скоростта на светлината, така че стой наблизо. Не пропускай нито един момент, защото времето никога няма да се върне. Сменяй памперси, къпи го, бъди пример за подражание. Мисля че имаш всичко, за да станеш прекрасен баща, какъвто бях аз."

Най-болезненото писмо, което прочетох, беше най-краткото от всички. Сигурен съм, че когато е писал тези три думи, баща ми е страдал по същия начин, както аз, четейки ги. Отне известно време, но в крайна сметка трябваше да отворя плика, "Когато майка ти умре". Там пишеше:

"Сега тя е моя."

Това беше единственото писмо, което не ме накара да се усмихна.

Аз спазих обещанието си и никога не четях писмата преди да им е дошло времето. С изключение на едно – "Ако разбереш, че си гей". Това беше едно от най-забавните послания.

"Какво мога да кажа? Радвам се, че съм мъртъв.
Шегата настрана, но на прага на смъртта, аз осъзнах, че ни е грижа за неща, които не са от голямо значение. Смяташ ли, че това ще промени нещо, сине?
Не бъди глупав. Бъди щастлив."

Винаги бях в очакване на следващия миг, следващата буква – другият урок, на който баща ми щеше да ме научи. Невероятно е как 27-годишен мъж може да учи 85-годишен, какъвто вече бях станал.

Сега, когато и аз лежа в болничното легло с тръби в носа и гърлото ми и това се дължи на същия проклет рак, аз прокарвам пръсти по избелялата хартия, единственото писмо, което не съм отворил. Изречението "Когато му дойде времето", едва се чете върху плика.

Не ми се иска да го отворя. Страхувам се. Не искам да вярвам, че времето ми е близо. Никой не вярва, че един ден ще умре.

Обаче поемам дълбоко дъх и отварям плика.

"Здравей, сине. Надявам се, че вече си старец.
Знаеш ли, това е писмото, което написах най-напред и беше най-лесното от всички. Това е писмото, което ме освободи от болката, че те губя. Мисля, че умът се прояснява, когато сме толкова близо до края. По-лесно е да се говори за това.
В последните дни си мислех за моя живот. Той беше кратък, но много щастлив. Бях твой баща и съпруг на майка ти. Какво повече мога да искам? Това ми даде спокойствие на душата. Сега можеш да направиш същото.
Моят съвет към теб е: не се страхувай!"
PS: Липсваш ми.

Трогателната история на Raphael Zohlera / Превод: myvelikoturnovo.com

Мисъл на деня