цветно

Писмото, което никога не ти изпратих

Снимка: Bru-nO / Pixabay.com

Здравей, мое минало и несбъднато настояще.

Няма да те питам дали понякога, в самотните часове на нощта или в средата на деня, когато ежедневието е обзело напълно съзнанието ти, дори за частица от секундата си спомняш за мен.

Не бих могла да искам това от теб. Не и след толкова години. И двамата владеехме до съвършенство лошите страни на гордостта, на егото, което като въздух под налягане ни отдалечаваше от всеки шанс да изживеем всичко съкровено, за което толкова много копнеехме.

Градяхме стени от собствените си страхове и съмнения, макар че тайно се надявахме поне един от нас да спечели тази мъчителна битка и "ние" и "нас" да не са поредните приказки с тъжен, отворен финал.

Ще можеш ли да ми простиш, че играех толкова умело ролята на ледена принцеса, която е готова да те нарани просто за да скрие бурята от емоции и чувства?

Ще можеш ли да ми простиш, че обърквах и теб, и себе си и маскирах ранимата си душа с трънлив плет от сприхав характер, болезнено мълчание и безразличие?

Ще можеш ли да простиш на себе си за това, че умееше толкова добре да прочиташ какво се крие зад всички мои маски и фасади, но нямаше смелостта да стигнеш до него?

Ще можем ли да си простим, че усложнявахме и възпрепятствахме споделеното си щастие, само защото не знаехме какво е да си щастливо обичан и обичащ?

Имах ли право да моля за втори шанс? Случайност ли е, че повече от два пъти се разминаваме и съдбите ни отдавна не са преплетени, но въпреки всичко, едно малко кътче в сърцето ми грижливо те пази?

Няма нужда да ми отговаряш. Ти отдавна си продължил напред и си някъде там. Навярно с някой, който те кара да се усмихваш така, както заслужаваш и не бяга объркан и несигурен, когато става дума за една необяснима, голяма и разтърсваща любов, която като птица каца на рамото само веднъж.

Сега вече не се страхувам да живея тук и сега. Не се страхувам да изразявам себе си, да се вдъхновявам от емоциите бушуващи в мен, да се вълнувам от определено присъствие и да блестя в ексцентрични нюанси.

Вече имам смелостта да скачам в бездни и неизследвани галактики, да кръстосвам непознати измерения и да се гмуркам в погледи без да търся брега. Изживявам всеки миг, сякаш е последен. А после го пускам да си върви.

Защо теб не мога да те пусна да си тръгнеш най-сетне?

Защото любовта, която не е изживяна по наша вина понякога тлее в нас до самия край…

Мисъл на деня