По Пътя на Учението или как се съзнавам като развитие по него?
От Лияна Фероли
Винаги съм се питала как става осъзнаването, от което зависи нашето развитие, нашето усъвършенстване… И как се съзнавам като път в него аз…
Защото, знаейки повече за себе си, ще знам повече и за другите, за света…Ще знам, че и другите са като мен, че сме единни на духовно ниво. Така ще обичам всеки и всичко. А, заобичвайки повече себе си, ще се науча на любовно служение и отдаване в името на всеобщото добро.
И в това мое питане, в този мой труден път за придвижване към Истината, много са ми помагали поставените по него жалони от Учението на Мъдростта, оставено ни като голям дар-благословение от Учителя Ваклуш.
Но те са ме насочвали по-скоро към самостоятелно мислене, вникване в скритите им послания, в недоизказаните, но притаяващи се там като дихание, като въздух за свободно дишане, подтици.
Подпомагали са моя вървеж по нелекия и пълен с "кактусите на ежедневието" път, но пък тъка правещи и удовлетворението по-голямо, насочвали са го към доверие, благодарност не само към Учителя, но и към Божеството в мен, съзнавайки ясно, че всеки си има свой ход, своя крачка, свой ритъм, своя воля в свързването на своето същество със Същността Си.
По тази причина често съм недоумявала, попадайки на много сложни и дълги анализи, обсъждания, позоваващи се на много цитирания, в които отсъства личния поглед и усет. Но пък, когато се е случвало да чуя трактовки от Учението, които са пречупени през лични светоусещания, през търсените и намирани паралели и адекватности между Учението и Социалността, съм изпитвала така радостното усещане за творческо отношение и прилагане на усвоеното знание, което е сигурна гаранция за успех.
Такова е моето душевно и духовно устройство, така се помня още от много млада. Вероятно под давлението на литературата, която съм чела, съм станала невероятно свободомислеща.
Израснах в семейство на пълни атеисти, но ходех тайничко да слушам песнопенията в централната църква на Рилския манастир, където израснах.
Криех книгите от манастирската библиотека със златен кръст на кожените корици като свещени реликви от погледите на моите родители.
Оттогава знам, че Бог ме обича и че аз Го обичам.
Но сега вече знам, че съм и Негова потреба, така като и Той е моя потреба. Оставих се Неговото дихание в мен да ме води без страх, а само с жажда и трепет за любящо познание, водещо не към теоретични захласвания, а преди всичко към осъзнаване на божествените принципи, на които се крепи живота и света.
Така, с помощта на Учението, си изградих една своя велика Троица на познанието: Приемане-разбиране (сбиране), осъзнаване (със-знание) и требване (прилагане). И това сбиране на трохички и залъци по Пътя на Истината не пренебрегва нищо събрано от другите. Изградих си представа и за разликата между отрицание и отречение.
Осъзнах, че всичко предишно е предшествало днешното, водило е към него А всяко утрешно ще прибавя още валенции към Мъдростта, която е безгранична. И тъй като в това сбиране човек не може да побере всичко, поне може да пресее това, което е специфично негова потреба, вслушвайки се в своя вътрешен глас, в нашепванията на своя Божествен Аз.
Едва тогава, според мен, знанието става по-знание и съ-знание. Когато е станало перманентно състояние, което е много повече от конкретно свършената работа, която често е едноактна, инцидентна. Когато е станало нагласа за непогрешимост, за непреходна устойчивост, духовна твърдина.
Живот в Божествения мир, в Божествената Любов и Божествената Мъдрост. Иначе осъзнатото от другите изобщо не би те ползвало, ако не премине през руслото на твоето осъзнаване, не стане твой живот, твоя сила и воля за промяна.
Иначе знанието, нестанало вътрешно съ-знание, ще си остане само една външна украса, декорация, козметика, която не води към духовна, поведенческа и социална промяна. А нали това е целта на всяко духовно учение.
Нали натам води всяко голямо Учение, като това оставено ни от Ваклуш Толев. Нали то променя изповядващия го с всеки ден по посока на неговото усвояване, израстване и прилагане.
Разбира се, с предварителното приемане, че този момент може и да не е толкова близък днес. Но пък нали тъкмо за това има утре…
А това е толкова вълнуващо и прекрасно…
