Понякога няма значение кой лекува раните ти
Понякога няма значение кой лекува раните ти. Може да е само ласкав, топъл поглед, случайна дума. Или чаша питие, споделена в дискретния сумрак на настъпващата вечер. Тогава излизат сенките. Онези, напоените с аромата на полска лавандула. Духът се освобождава от бутилката и в лоното на маслиновите дървета тайните сами се отронват от устните.
Понякога имаш нужда да поговориш с някого. Просто ей така. Да се довериш на непознат. И в същия миг да чувстваш, че се познавате от много отдавна. Защото той ще те разбере най-добре от всички и с напредването на разговора ще откриете милиони неподозирани допирни точки.
Пласт след пласт душите ще се разголват постепенно и без усилия. Докато засветят в лавандулово сияние. И тогава раните спират да кървят. Излиза вечерникът и носи със себе си уханията на нощта, а осезанията се изострят до краен предел. Крехките трептящи пламъчета на виолетовите свещи са като пътеводител в мрака. И като утеха, че винаги има надежда!
Колкото и да са се объркали нещата, те в действителност се случват в правилен, но не винаги понятен ни нам ред. Питието отпуска... Думите се леят, придружени с почти безплътни докосвания. Утре болката няма да има значение! Ще остане само споменът - топъл и уютен. Спомен за две очи с цвят на планинско езеро. Спомен за две устни с тръпчив дъх на стафиди.
Понякога няма значение кой бинтова раните ти!
Снимка: elasias.deviantart.com
