цветно

Последната муза на Хемингуей

Снимка: wikipedia.org

През есента на 1948 година Ърнест Хемингуей и четвъртата му съпруга Мери Уелш пътуват до Северна Италия и за пръв път посещават Венеция. Не са го планирали така.

Първоначалното им намерение, когато отплават от Куба, е да слязат на сушата в Южна Франция, да пътуват с кола през Прованс и да се отправят към Париж. Но механична повреда ги принуждава да спрат в пристанището на Генуа.

Хемингуей добре е опознал града през младостта си: тъкмо от Генуа той отплава към дома на борда на "Джузепе Верди" след Първата световна война и на два пъти се завръща там през двайсетте години – веднъж със задача като млад репортер и втори път на почивка с първата си съпруга Хадли Ричардсън

Когато Хемингуей стъпва на италианска земя, старите спомени се събуждат и той се поддава на копнежа отново да види страната. Двамата с Мери поемат на продиктувано от случайността пътуване, което ги отвежда в езерната област в Ломбардия, после до Доломитите и накрая във Венето и Фосалта ди Пиаве.

Там Хемингуей е гледал смъртта в лицето вечерта на 8 юли 1918 година като дързък хлапак от Оук Парк, Илинойс, и са оставали две седмици до деветнайсетия му рожден ден.

Фосалта е на не повече от двайсет и пет километра по права линия от Венеция. Младият Хемингуей никога не е имал възможност да посети този град – ранен е само дни, след като се озовава на фронтовата линия.

Накрая успява да го види трийсет години по-късно – пристигат там с Мери в ясна лунна вечер. Венеция надхвърля надеждите му – тя е "абсолютно дяволски прекрасна".

На Хемингуей му остава по-малко от година до петдесетия му рожден ден. Не е издавал роман от близо десетилетие и се бори с неоформен ръкопис. Критиците го смятат за автор от миналото, сега цялото внимание е за новите млади писатели, създали си име след Втората световна война.

Бракът му не предлага особено много удоволствия. Всъщност пътуването до Европа поне отчасти е опит да се съживи един креещ съюз. В това отношение първите няколко седмици в Италия изглеждат обещаващи.

Хемингуей е в отлична форма и Мери рядко е виждала съпруга си в такова приятно настроение. Но в началото на декември нещата вземат неочакван обрат. По време на лов на патици в лагуната Хемингуей среща Адриана Иванчич, впечатляваща осемнайсетгодишна девойка, току-що завършила гимназия, и се влюбва в нея.

По-късно Хемингуей пише, че когато видял Адриана за пръв път, изпитал усещането че е "поразен от светкавица" – клише, което вероятно никога не би използвал освен в оригиналния митологичен смисъл, за да опише своята безпомощност пред каприза на боговете.

Прелестната, прелъстителна и палава Адриана става муза на Хемингуей в най-класическия смисъл на тази дума. Тя внася радост в живота му, вдъхновява го, кара го да се чувства отново млад – понякога дори дете, ако се съди по игривите му приумици.

И най-важното, нейното присъствие напълва пресъхналия кладенец на творческите му сокове и го води към забележителен литературен разцвет в късния сезон на живота му.

Плод на първото пътуване на Хемингуей във Венеция през 1948–1949 година е "Отвъд реката, сред дърветата", загадъчен и дълбоко автобиографичен роман. Следва "Старецът и морето", съвършената новела, написана от него в блажения период, когато Адриана му гостува в Куба.

Докато е в плен на нейното очарование, Хемингуей пише голяма част от "Безкраен празник" и напредва с два романа, вехнали с години и издадени посмъртно – "Острови на течението" и "Райската градина".

Любовта към Адриана предоставя на Хемингуей творчески подем, убягвал му от години, какъвто Мери при цялата си преданост към своя мъчен съпруг невинаги е способна да извика. Много е изговорено и писано за това дали Хемингуей и Адриана са били любовници.

Няма спор, че отношенията им са носели силен сексуален заряд от самото начало – писмата им свидетелстват за това. Имало е моменти на голяма интимност помежду им – във Венеция, в Париж, в Куба, – когато границата може да е била прекосена.

Но аз вярвам, както Адриана винаги е твърдяла, че връзката им е останала по същество платонична. Самият Хемингуей е гледал на нея като на идиличен съюз, напълно отделен от земния живот.

Понякога я е назовавал с испанския израз "una cosa sagrada" – нещо свещено, което всички, дори съпругата му, трябвало да уважават и закрилят. Разбира се, да придава святост на любовта си към Адриана е било още един начин да снеме напрежението и отговорността от нея.

Но това не променя фактите: той е женен мъж, прехвърлил петдесет, вече попрецъфтял, безнадеждно хлътнал по два пъти по-младо от него момиче. Хемингуей открито обсъжда с Адриана желанието си да напусне Мери и да се ожени за нея.

Но Адриана твърди, че никога не е гледала сериозно на подобна възможност, а я е приемала като чиста фантазия – тя произхожда от консервативно католическо семейство и живее в страна, където разводът дори не стои за обсъждане.

Самият Хемингуей е наясно, че това никога не е било реална възможност, но му е доставяло удоволствие да си бленува. Междувременно клюкарските вестници и списания не млъкват по темата.

Скандалът е надвиснал над Адриана от самото начало и с времето става все по-отровен. Хемингуей е пределно наясно каква вреда нанася на репутацията ѝ (може би не чак толкова добре осъзнава психологическите последствия в дългосрочен план).

Но угризенията му никога не са чак толкова силни, че да го накарат да сложи край на тази двусмислена и неловка ситуация, та дори и това да означава евентуално да съсипе живота на обичаната от него млада жена.

Имам смътен спомен за Адриана. Като бях юноша, тя и вторият ѝ съпруг граф Рудолф фон Рекс живееха с двете си малки деца в провинциална къща в Южна Тоскана недалеч от дома на семейството ми.

Понякога ги виждах по социални сбирки – коктейлни партита около Коледа и други подобни събития. В паметта ми е останала привлекателна жена на четиресет и няколко години, тиха, леко дистанцирана, винаги застанала в ъгъл на пълно с хора помещение с чаша уиски и цигара.

Съмнявам се някога да сме разменили повече от няколко думи, но и до днес си спомням меланхоличния ѝ поглед. Като младеж – тогава живеех в Ню Йорк – научих, че Адриана сама е отнела живота си след продължителна борба с депресия.

Погребана беше в малко гробище близо до къщата ни. Надгробната плоча бе красиво издялана от "пеперино", тъмносив камък, типичен за региона; надписът бе на немски с готически букви: Адриана, графиня фон Рекс.

Автор: Андреа ди Робилант, откъс от "Есен във Венеция" на издателство "Колибри"

Cъбития

Мисъл на деня