цветно

Празник на границите на илюзиите ни

Снимка: pixabay.com / geralt

Обичаме Нова година толкова много, навярно защото обичаме границите. Има някаква магична надежда в това да стоиш на една въображаема граница и да се надяваш старото лошо да не се повтори, новото добро да е още по-добро, а неизвестното да е светло.

Секундите ни на надежда. Свещената илюзия, от която се нуждаем всяка година, когато започне обратното броене в полунощ.

Точно в тези секунди си обещавам, че ще си позволя отново да излъжа, за да мога по-късно да си призная лъжата.

Че ще си позволя отново дълго да чакам някого, който няма да се върне. За да мога да разбера по-късно, че чакането е било моят път към мен самата, не неговият.

Че ще си позволя отново да покажа раните си на недостойния и да му позволя да злоупотреби с това доверие. За да мога по-късно да не виня никого за изборите си.

Че ще си позволя отново нечия злоба да ме обиди, за да мога по-късно да се присмея над невежеството си.

Че ще си позволя отново да се влюбя в страхливец, за да мога по-късно да разбера, че съм по-голяма от страха си от раздяла.

Че ще си позволя отново да съм неблагодарна, груба и студена понякога, за да мога по-късно да се покая. И да имам доблестта да поискам прошка.

Там, на границата на надеждата, в полунощ всяка година празнувам обещанието си и през идващата година да бъда човек - несъвършен и трогателно объркан в опитите си да бъде честен. За да мога да се обичам и да обичам другия с всичките ни човешки грешки, с малките ни и големи грехове и с уж непростимите ни бягства.

Защото илюзията за край на старото и начало на новото е нашето човешко право да вярваме, че имаме време. За грешки, прошки, път, любов и истина. Достатъчно е за празник. На границите на илюзиите ни.

Автор: Мария Лалева

Мисъл на деня