цветно

Приказка за Душата

Снимка: pixabay.com

Живяла някога една Душа. Докато била малка родителите й много се притеснявали, че не се храни добре. Държали я с часове на масата, но тя все им обяснявала, че се храни от игри със своите братя и сестри.

Разказвала им колко се забавлява и как усеща, че може да лети. Какво да правят те, всеки път й разрешавали да се върне към игрите, за да се чувства добре. Душата знаела, че когато огладнее винаги може да отиде при своята добра баба и тя тайничко ще е скътала за нея някоя бисквитка, с която да се засити. На Душата не й трябвало много – достатъчно й било да види усмивката и разбирането по лицата на близките си.

Така расла и порасла Душата, в игри и забавления. Душата не била красавица. Външно била съвсем обикновена, но вътрешно усещала, че добрите хора ще видят нейната красота. Тези, които тя срещала и обиквала в миг, на тях щяла да се постарае да им я покаже. Макар да не вярвала, че с годините ще се разхубави – това било факт. Тя носела неподправен чар, който привличал хората.

Порастването й всъщност било едно пътуване, което нямало как да отложи. Докато растяла тя срещнала Фалша, Лъжата и Измамата. Те били много красиви и много добре облечени. Често й разказвали безкрайно забавни и интересни истории, които я карали да се усмихва и да повярва, че може да продължи да води живот, изпълнен с доверие и игри. Душата вярвала силно в приятелството.

Съвсем скоро обаче Душата разбрала, че въпреки кръговрата на живота, чистотата, която носела не можела да съжителства с тези чисти на външен вид приятели. Фалша, Лъжата и Измамата били неразделни. Те винаги гледали себе си и това да побеждават. Никога не оставяли хората да победят. Вселявали се в сърцата им и чрез лъскавите си опаковки отравяли сърцата им. Превръщали ги в зли същества, които сеели по света нещастие.

По това време Душата не осъзнавала своята сила. Тя продължавала да усеща себе си като съвсем обикновена и незабележима частица. Опитала се да покаже на Фалша, Лъжата и Измамата, че могат да съграждат, а не само да рушат, но те не я чували. В ушите им звучали само собствените им гласове. Те никога не чували сърцата преди да ги покварят – оставяли ги да им се доверят, както първоначално направили и с Душата, и след това малко по малко ги обсебвали изцяло.

Мечтата на Душата да има истински приятели била разбита. Тя прекъснала всяка връзка с Фалша, Лъжата и Измамата, макар да откривала частица от тях в почти всеки срещнат човек.

Душата започнала да усеща в себе си разочарованието. Много скоро след като това усещане се появило тя срещнала Самосъжалението. Всъщност то се оказало много добър приятел. Всеки ден я подкрепяло да остане в същото положение и да не се опитва да избяга от реалността. За Самосъжалението застоят и вглеждането в миналото били най-разумните действия.

Бъдещето било прекалено несигурно, за да му отдаваш прекалени надежди. Самосъжалението често обяснявало на Душата, че надеждите и очакванията водят само до разочарования. Душата усещала, че то има право, думите му звучали съвсем логично.

Минало малко време и Душата попитала Самосъжалението:

- Ти никога ли не си се питало какво би станало, ако се опиташ отново да си намериш приятели?

- Защо да си задавам подобни въпроси, те са изпълнени с фалшиви надежди. Ти сама каза, че си срещата Фалша, Лъжата и Измамата, а в бъдещето няма как да не ги срещнеш отново.

- Защото въпреки тях, аз продължавам да вярвам, че в хората има доброта и мисля, че мога да я усетя.

- Много от моите хора, които са живеели с тази илюзия, след всеки опит са се връщали при мен. И до ден днешен живеем заедно и аз съм част от живота им.

- Наистина ли? – попитала Душата. А защо не се опиташ да ги подтикнеш да опитат пак? Трябва ли безвъзвратно да загубим надежда за доброто?

Самосъжалението я погледнало учудено и казало:

- Единици са тези, които не са се върнали при мен. Истината е, че аз не мога да съжителствам с надеждата. Когато тя порасне в сърцата на хората, те отказват да се върнат при мен.

В този момент Душата разбрала защо Самосъжалението било толкова разбиращо и подкрепящо миналото. Бъдещето за него означавало да надскочиш всичко до момента и да повярваш отново.

Разговорът отеквал в ушите на Душата няколко дни. Една сутрин, когато Самосъжалението обикаляло из сърцата на хората, Душата му оставила бележка: "Благодаря за разбирането. Надеждата живее в мен". Тя поела по широкия път на живота и била убедена, че следващата й среща ще е с истински приятел.

Душата срещнала хора с добри намерения към нея, които й предложили да им помогне с жътвата и да припечели малко жълтици. Тя приела да им помогне, ако не й плащат, защото така щяла да усети отново онази емоция от детството, когато помагала на братята и сестрите си и щяла да се почувства заситена с положителни емоции. Въпреки това жътварите настояли да й платят.

На полето Душата срещнала Лицемерието. То било много любезно и мило с нея. Показало й как по-бързо да коси, да прави бали, макар че тя вече знаела тези неща. Душата усещала, че може да му се довери, но същевременно нещо я спирало. Те водели кратки разговори, докато Душата работела, а Лицемерието си почивало в сеното.

След няколко дни на усърдна работа Душата се чувствала одухотворена. Работата й споряла. Тя забелязала, че Лицемерието всеки ден ходи при жътварите и когато си тръгва от там потрива доволно ръце. Усмивката на лицето му била някак странна и един ден тя решила да попита жътварите какво се случва в края на всеки ден.

- Здравейте, добри стопани. Можете ли да ми кажете защо всеки ден Лицемерието идва при вас и си тръгва с неопределима за мен усмивка?

Жътварите погледнали Душата недоумяващо и й казали:

- В края на всеки ден ние даваме на работниците заработените жълтици. Още на втория ден Лицемерието дойде при нас и ни каза, че ще взима и твоите жълтици, защото те е научило на всичко, което правиш и те надзирава да си вършиш работата добре.

- Но аз искам да ви помогна без да ми плащате и не искам вашите жълтици. Вие ми давате храна и подслон, а Лицемерието не ме е научило на нищо и нямаме никаква уговорка.

Душата разбрала, че любезността на Лицемерието била само за да получи изгода от нея. Това безкрайно я огорчило и тя казала на жътварите, че си тръгва, защото не иска Лицемерието да продължава да ги обира под претекст, че всъщност им помага.

Тя отново тръгнала по широкия път на живота. Огорчението и разочарованието били заедно с нея. Замислила се дали да не се върне при Самосъжалението, защото Лицемерието било успяло да подтисне надеждата й. Тъй като знаела какво я чака назад, а все пак зрънце надежда живеело все още в нея – тя избрала неизвестното бъдеще.

Минало време. Душата се скитала – понякога тя завивала по стръмни пътеки и по-малки пътища, слизайки от широкия път. Един ден, когато през мислите й за пореден път преминала идеята да се върне вкъщи, тя седнала на един крайпътен камък, за да си почине. В далечината виждала слънцето, което светело силно.

Само след няколко минути тя разбрала, че слънцето всъщност се движи към нея. Това й се видяло много интересно и решила да изчака, за да види докъде ще стигне. Оказало се, че това не е слънцето, а някой приближава. Душата забелязала, че този някой й маха. С приближаването си той придобивал видими очертания.

Оказало се, че това е Светлината. Душата не била чувала за нея и не била я срещала досега. След като се запознали, Светлината й предложила да се скитат заедно, за да си правят компания. Душата усещала чистотата на Светлината. Нямала притесненията, които я обзели, когато се запознала с Лицемерието.

Светлината предложила маршрут, по който да минат – заявила, че е непознат и за нея самата, но била чувала от нейните прабаба и прадядо, че всеки, който е тръгвал по него, намира себе си. Душата се съгласила и приключението започнало за нея. Тя си обещала да не се зарежда с надежди, въпреки че й било много трудно, защото у нея вече напирали положителните мисли.

Само след няколко дни очите й свикнали да гледат Светлината, въпреки сиянието й, което някак се засилвало на моменти – най-често, когато се усмихвала.

Около седмица, след като тръгнали от онзи крайпътен камък, те стигнали до подножието на една много висока скала. Светлината й казала, че ще изчакат да се стъмни и тогава ще се качат на върха. По залез слънце двете се изкачили на върха. Светлината казала на Душата да затвори очи и когато ги отвори хубаво да се вгледа в далечината. Душата затворила очи за минута и когато ги отворила видяла хиляди, хиляди светлинки, които всъщност не били само пред очите й, а около цялата скала.

- Колко много светулки има тук, казала Душата.

- Това не са светулки, отговорила Светлината.

- А какво?

Светлината се изправила и се усмихнала преди да заговори, а сиянието й се усилило, Душата примижала.

- Това си ти.

- Как така аз? – попитала Душата.

- Това са хората по света, в които ти живееш.

- Но аз съм тук на тази скала и просто гледам напред.

Светлината отново се усмихнала и продължила.

- Всички, които срещна досега, след като излезе от дома си - Фалша, Лъжата, Измамата и Лицемерието, наистина са част от хората, но истината е, че това, което ги кара ежедневно да стават сутрин и да излизат на борба със стихиите си ти. Баба ти винаги имаше бисквити за теб, защото знаеше, че трябва да се храниш с доброта и да растеш голяма и силна. Колкото повече от себе си раздаваш на хората, толкова повече те не поглеждат назад, както ти не се върна при Самосъжалението.

Душата не вярвала на думите, които чува. Та тя била съвсем обикновена, как би могла да е отговорна за толкова много хора и как така живеела във всеки от тях? Проумяла какво й казва Светлината едва когато й казала, че в нейно лице е намерила истински приятел, от който е имала нужда.

Душата усещала, че това е истина и виждала в далечината, че там, където хората са заедно с приятелите си и са себе си, светлината в душите им е по-голяма и по-силна. Тогава тя разбрала, че срещата й със Светлината не е случайна. 

За първи път, откакто се запознали, тя й подала ръка и отново погледнала от скалата. Почти нямало място, където да не греело по-силно. Това било едва началото на нейното пътуване заедно с истински приятел. Всичко, което знаела е, че няма връщане назад.

...

Тялото е сбор от тъкани, органи и кръв. Това, което различава тъканите, органите и кръвта в различните човешки обвивки е Душата.

Затова и до днес не е измислено как да се трансплантира Душа, защото тя е неуловима и уникална, а близките хора, които просто те обичат, са Светлината, която кара Душата да грее.

Затова търсенето няма край... че кой не би искал да свети :)

Предстоящи събития

Мисъл на деня