цветно

Приказливи сред хората... а насаме?

Снимка: thisblogsparkles.com

- Хм (повдигам вежди и поклащам глава), на хората им става нещо като седнат зад волана!

- Да, така е, затова не си шофьор, но не смяташ ли, че говориш малко високо?...

Оглеждам се. Вървя по тесните квартални улички. За радост в околовръст е безлюдно. Моят малък диалог си е останал личен, каквото бе и предназначението му.

Да, точно така, сама съм. Говоря си сама, и то на глас! Всъщност, това се осъществява по толкова различни поводи, начини и на разнообразни места, откакто се помня, че никак не ме притеснява да си го призная. То си е нормална (дали?) част от мен, от комуникацията ми с мен. Нима не е важно??

Вярно, понякога провеждаме (в дадения контекст, по-лесно ще ми бъде да отвреме навреме да говоря за себе си в множествено число) съвсем безсмислени диалози, като цитирания по-горе, които спокойно биха могли да си останат и само прокънтяващ коментар в празното между ушите.

Но тук смятам да се спра и на ползите, които лично аз съм открила от практическото говорене със себе си (или както казваше моята класна – със своето себе).

По принцип намирам говоренето със себето за важен и интимен акт. То помага постоянно да си опреснявам промените, които настъпват в главата ми.

Едно е думите да преплуват през съзнанието под оформата на безтелесна мисъл, но съвсем друго става, когато нещата се вербализират. Това им придава едва ли не материално изражение, някак  удостоверява съществуването им пред света.

Не ми пречи да си призная, че го правя, обаче не ми е приятно да ме чуват. И все пак, има начини да стане част от приятна игра с другите.

Представете си, вървите по улицата и си дрънкате нещичко, почти с уменията на вентролог. Предстои, да кажем, кафене или спирка, на която стоят хора. Приказките продължават, докато се приближите достатъчно, че да се появи риск да бъдете чути.

Тогава рязко прекратявате, вирвате брадичка, пускате лека усмивка, премрежен поглед и възможно най-грациозната си походка. Усещате как, след формално поместеното в бизнес пола и риза тяло, се обръщат няколко глави.

Хахаа, а само допреди няколко крачки щяхте да сте просто "тц тц, прилично изглеждащо момиче, младо, а вече му хлопа дъската!".  След отминаването, разбира се, затишието се превръща в кикотене и поздрав "Трима! Супер се получи, евала, мацка, дай пет!".

Плясвам с ръце. Аааах, умението да заблуждаваш понякога е толкова развлекателно! Обичам да се забавлявам така.

Всъщност, харесва ми да практикувам чувството си за хумор със себе си по различни начини. Подхвърлям си шегички, коя по-хаплива и саркастична, коя пълен тъпизъм, колкото да се разнообразя в офиса, когато колегите ги няма, а работата е зациклила.

Експериментирам с интонации, физиономии и жестове. Била съм в компании, които са по-тихи и по-малко духовити от собствената ми! Чак е тъжно... за тях, разбира се.

Да се шегувам със себе си, дори да се самоиронизирам на моменти, ми носи едно прекрасно усещане за лекота. Пък и се разчупва леда, сближаваме се, претопяваме комплекси всякакви.

Е, понякога прибягвам и до веселие на чужд гръб, но хубавото е, че на мен ми е смешно, а обидени няма.

Освен чисто развлекателната част, има и други положителни аспекти на себеговорилнята.

Например, кой не е забелязал, че понякога помисленото се струва по-невинно/смислено/сериозно/забавно и други по-та, а на глас прозвучава като преобърнато на 180 градуса. Затова по-добре да си го изговориш на себе си, пък после да вземаш решение дали е достойно да бъде чуто и от друга аудитория.

Както пред друг човек, и в тези уединени ситуации съществува рискът след казаното да възникне спор. А това може да бъде и тормозещо. От която и перспектива да погледнеш – все си е твоя. И всяка ти се иска да защитиш.

Задаваш въпроси, даваш аргументи ту за едната, ту за другата гледна точка, но и двете продължват да звучат еднакво достоверни. А понякога не ти се доизслушва, прекъсваш се, едната страна се изнервя...  

Признавам, понякога съм много трудна!  Нерядко се налага намесата на неутрален арбитър (ясно отново съм аз, но вече с гласа на разума), който със спокоен тон да намали градуса на напрежението и да предложи угоден изход от положението.

Ползата – подлагам се на разумна самокритика, развивам умения за аргументация, имам извод, на себе си е лесно да се извиня, да простя и да си обещая да се поуча от грешките, а по този начин получавам известна подготовка за подобни ситуации с истински други участници, излизам от банята с хармонично себе, в още по-добро настроение.

На последно място, но не и по значение, има известна образователна полза. Например, аз съм пробвала да проведа следната комуникация: намахана англоговоряща с ниво А1-А2 по испански се опитва да фасилитира разговор между българка (също с познания в областта на английския) и испанка, която друг език не вдява (е, понякога испанката бива незабелязано осмивана от другите, но... това е рискът да си сред чуждоезични!).

В случай, че се замислиш как би изглеждала тази сценка, ако има свидели, е толкова нелепо, че си струва човек да се посмее. Но извън това е доста предизвикателно за езиковите познания. Напоследък започнах да уча и френски... не знам какво ще става, ако се намеси и някоя парижанка, тук явно ще следва продължение.

С тази наглед не особено поучителна изповед, всъщност не просто си прося етикат "шизо" или нещо подобно. Всъщност имам и послание! Забелязала съм, че въпреки лекотата, с която хората общуват помежду си, редовно пропускат да обърнат внимание на връзката със собственото си аз.

Често изпадат в ситуации, в които не се разбират, не знаят как да постъпят или се изненадват сами от собствени думи и постъпки, защото не се познават достатъчно добре.

Може би не е задължително да извисявате глас в самотата, но призовавам към едно – обръщайте си внимание. Пошегувайте се, задайте си въпроси, вслушайте се във вътрешния си глас (или в множествено число), подкрепете се.  Влизайте в диалог... с вас. Повярвайте, имате какво да научите от себе си.

Cъбития

Мисъл на деня