цветно

Продавачът на усмивки

И в този ден, както винаги през работната седмица, бях станал рано. Слънцето едва бе изгряло и тепърва започваше да гали с лъчите си малкия град, в който живея. В началото на есента температурите в тези ранни часове все още бяха поносими, но нямаше как да изляза от вкъщи само по тениска и дънки. Липсваха ми вече топлите дни на лятото, което си бе отишло съвсем наскоро.

Маршрутът ми до работа беше най-приятен и лесен, когато минавах през градския парк. Така имах възможността да се насладя на пробуждащите се дървета, на оповестяващите новия ден птици и да се порадвам на блещукащите капки роса по тревата. Това ме зареждаше с енергия. И какъвто и ден да ме очакваше, не се плашех - вече се бях усмихнал поне веднъж!

Но това утро беше по-особено. Слънцето се беше скрило зад тъмни облаци и може би щеше да остане там през целия ден. Птиците ги нямаше, не чувах тяхната обичайна песен. А клоните на дърветата се клатушкаха ту в една, ту в друга посока, позволявайки на ледения вятър да преминава през тях. Усетих хлад. Засилваше се все повече с всяка една крачка, която правих, веднага щом навлязох в парка. Сякаш всичко се опитваше да ми подскаже, че нещо лошо се бе случило.

Вървейки по главната алея, забелязах недалече няколко балона, които политаха високо в посивялото небе. Бяха шарени топки, леки като перца, които се понасяха на пътешествие с вятъра. Успях да различа червени, сини и жълти балони, преди да се скрият сред облаците.

Помислих си, че може би някакви деца са ги пуснали в небето. Често пъти бях чувал, че малчуганите си записват желания, връзват ги за балон и го пускаха да отлети далече. Вярваха, че ако той се скрие от погледите им, желанието ще се сбъдне. Но се сетих, че е прекалено рано, за да има каквито и да било деца в парка.

Нямаше как и да се провежда някакво мероприятие в този час. Затова реших сам да проверя какво се случваше. Любопитството ми нямаше да ме остави на мира през целия ден. Проверих часовника на ръката си и установих, че имам достатъчно време, за да стигна до работното си място.

Докато се придвижвах към мястото, откъдето бяха полетели балоните в небето, зърнах едно старо колело, облегнато на една от пейките. Кормилото му бе посипано с ръжда, малката кожена седалка се късаше и отдалече му личеше, че бе на повече от двадесет години. Но имаше нещо специално в него. Нещо го караше да не изглежда толкова грозно и невзрачно.

Това бяха множеството цветни балони, завързани за металния багажник на колелото. Всеки един от тях си имаше собствена връв, която сякаш бе връзката между земята и небето. На повърхността на всяко едно от кълбата, пълни с въздух, се отразяваха светлините на деня, нетърпеливи да полетят надалече с вятъра.

Огледах се и видях, че няколко от балоните са се отвързали и са полетели в различни посоки. Някои от тях се бяха понесли към сивите облаци над града, а други не бяха успели да се измъкнат от хватката на дърветата и се спукваха между клоните им. Трети пък, оплитаха връвта си в някой по-висок храст и ставаха негов пленник. 

При вида на целия този цветен парад в парка, си спомних за един човек, който изплува в съзнанието ми още от детските години. Бях го видял за пръв път, когато бях на може би не повече от пет-шест години. Вървях по площада с майка ми, прибирайки се към вкъщи. Тя ми беше купила сладолед във фунийка от един господин.

Няколко крачки, през които се наслаждавах на ваниловия вкус с удоволствие, си изпуснах сладоледа и той падна на земята. Бях готов да се разплача от яд. Исках майка ми да ми купи нов. Но тя ми обясняваше, че бърза и трябва да се прибираме вкъщи. Нацупих се, както подобава в такива моменти и продължих да вървя до нея със сведена глава надолу.

- Искаш ли да те заведа при Продавача на усмивки, за да спреш да ми се сърдиш? - попита ме ведро тя.

- Нищо не искам! - сопнах ѝ се аз.

- Но той е ей там! Ела да го поздравим!

Хвана ме за ръката и ме поведе със себе си. Най-после реших да вдигна поглед, за да видя къде отиваме. Тогава зърнах един мъж, на може би около тридесет и пет – четиридесет години. Имаше мургаво лице и широка бяла усмивка. Беше облечен в тъмно кафяво палто, единия от джобовете на което имаше синя кръпка – вероятно за да скрие някоя дупка под нея. Носеше черен панталон и стари обувки, които може би скоро щяха да го оставят.

На главата си имаше черна шапка, за да го топли в единия от първите студени дни на есента. До него стоеше едно колело, което може би беше съвсем ново. Впечатли ме обаче не друго, а това, че за багажника на колелото бяха завързани десетки цветни балони, гледащи към безкрайното синьо небе. Очите ми веднага заблестяха при вида им – приличаха на големи шарени бонбони.

- Хайде сега да видим, дали Продавачът на усмивки ще може да ти подари една, начумерено дете такова?! - каза майка ми с мил глас.

- Кой се нуждае от усмивка? - попита мъжът, поглеждайки вежливо към мен. - Нима това момченце се сърди за нещо?

- Сърди се, защото си изпусна сладоледа – обясни майка ми.

- Сега ще видим тая работа! - закани се странникът. Извади от джоба си една монета. Показа ми я, задържайки я пред очите ми. После я сложи в дланта си и я сви на юмрук. Сложи ръцете си зад кръста и предполагах, че мести монетата ту в едната, ту в другата си ръка. Накрая насочи срещу мен и двете си ръце, със свити длани.

- Познай къде се намира монетата. - Замислих се. Посочих лявата му ръка. Той я разтвори, но вътре нямаше нищо. С неохота посочих дясната. Но за моя изненада и там не беше монетата. Това възбуди любопитството ми.

- Сега да видим къде ли се е скрила тази монета?! - рече мургавият чичко. Доближи ръката си до ухото ми и за мое удивление намери монетата. Сякаш тя се бе скрила в ухото ми. Но как? Не можех да повярвам на очите си. - Понеже си добър фокусник, младежо, заслужаваш награда!

Наблюдавах го как понечи към балоните, които стояха покорно завързани за колелото му. Развърза връвта на един от тях и ми го подаде с топла усмивка. Беше жълт. Помня го като красиво слънце, което сякаш успявах да задържа в ръцете си, опитвайки се да не го пусна да отлети. Нямаше как да не се усмихна! Сякаш този странен беден човек ми бе дал не просто балон, а една голяма усмивка!

- Какво ще кажеш на господина? - подкани ме майка ми.

- Благодаря! - казах аз, гледайки го с най-милия поглед, на който бях способен.

- Много ви благодаря! - обади се на свой ред мама, вадейки монети от портмонето си, за да плати балона.

- Не! - възпря я странникът. - Аз не искам пари. Достатъчна ми бе усмивката на детето.

Оттогава останах с мил спомен за този човек. Всички го наричаха Продавачът на усмивки. Всеки в града го познаваше или бе чувал за него. Но нищо повече. Никой не знаеше къде живее, има ли семейство и защо никога не взимаше пари за балоните, които раздаваше на децата.

Когато пораснах, го видях още веднъж. Вече бях на седемнадесет-осемнадесет години. Минавах през площада, връщайки се от училище. И веднага го познах. Стори ми се, че е като някакво видение от миналото, което се появяваше за втори път в моя живот.

Дълги години никой не бе говорил за Продавачът на усмивки или може би просто аз не бях чувал за него. Усетих как сърцето ми заподскача, спомняйки си деня, в който получих своята усмивка и балон от този човек. Изпитах умиление.

Доближавайки се до него забелязах, че е по-различен от моите спомени. Пак носеше същото палто със синя кръпка на джоба. Шапката на главата му бе същата. Дори обувките, които мислих, че отдавна ще са го оставили и ще си е купил нови, бяха на краката му.

Колелото му бе малко поостаряло, но добре поддържано. Различното в него, бе погледът му. Беше по-тъжен, някак празен и блуждаещ в нищото. Наблюдавах го, докато едно дете се доближи до него. Върху лицето на господина се появи усмивка. Той пак разигра номера с монетата. Детето се усмихна, когато монетата се появи някъде иззад ухото му и накрая получи балон. Тръгна си щастливо, оставайки с милия спомен за този човек.

Застанах до него и го поздравих. Той се изненада, че го заговарям. Усмихна ми се в отговор и попита с какво може да ми помогне. Разказах му за спомена си за него. Споделих му за милите чувства, с които съм останал към него, макар да го бях виждал само веднъж в живота си досега и то само за няколко минути. Той се усмихна. Видях как очите му се насълзиха и се опита да ги прикрие с напуканите си ръце.

- Никой досега не ми е благодарил за усмивката, която съм му дал като е бил дете. А аз съм срещал много от децата, които макар да са пораснали, продължавам да помня.

- Къде живееш? Имаш ли семейство? Даряваш ли с усмивки всеки ден собственото си дете? - усетих, че може би прекрачвах границата с въпросите си, но любопитството ми бе голямо към този мъж.

Той въздъхна и се усмихна горчиво. Доближи се до близкото дърво и седна на пейката под сянката му. Аз не мислих да се отказвам и се настаних до него, очаквайки той да заговори. Известно време и двамата мълчахме, но после чух гласа му.

- Сега детето ми щеше да бъде може би колкото теб, ако беше живо. Имах момиченце – Анна. Тя беше щастието в моя живот и този на съпругата ми. Смехът ѝ огласяше целия ни дом. Колкото и скромен да бе той, щом в него имаше смях и любов, аз се чувствах богат. Но Анна се разболя тежко. Нуждаеше се от много пари, за да бъде оперирана в чужбина.

Ние бяхме бедно семейство и нямаше от къде да вземем толкова пари. Опитах се по какъв ли не начин да успея да намеря решение, да спася живота на детето си. Но не успях. Една сутрин, когато се събудихме със съпругата ми, намерихме Анна мъртва. Беше си отишла завинаги.

- Съжалявам... - прошепнах аз, осъзнавайки, че любопитството ми е върнало този човек към болезнените спомени от живота му.

- Оттогава аз искам да виждам усмивки по лицата на децата. Това беше единственият начин да запазя разсъдъка си и да не полудея. Всяко едно дете, което получаваше балон от мен, ме караше да се чувствам щастлив и да виждам дори за миг Анна, в неговите грейнали очички.

- А съпругата ви? - чух се да питам аз, сякаш въпросът сам се бе изтърколил от устата ми.

- Тя не успя да преживее смъртта на детето ни. Дълго време не излизаше от вкъщи. Не искаше да се вижда с никой, не ставаше от леглото. Накрая загуби разсъдъка си и се самоуби. Искаше да се събере отново с дъщеря ни.

Не можех да повярвам на ушите си! Гледайки този мъж в очите, едва сега осъзнавах колко много болка е таял и прикривал зад усмивката си. Беше толкова силен, толкова добър и изстрадал. Не можех да повярвам, че е възможно да има такъв борбен човек на света, който да прикрива скръбта си зад усмивките на децата. Изпитах нужда да го прегърна. И го сторих! Сякаш почувствах от колко много време той се е нуждаел точно от това!

Опитах се да разбера нещо повече за него, но не успях. Той не каза къде живее, къде спи, как се издържа, дали се храни. Исках да сторя нещо добро за него. Не се сетих за нищо друго, освен да му купя храна и да му я дам. Продавачът на усмивки ми беше толкова благодарен, че не можеше да го изрази с думи. Подари ми балон. Той само това и имаше, но на мен ми бе достатъчно. Знаех, че е от сърце!

В онзи следобед, когато прекарах малко време с него, си мислих, че отново ще го срещам от време на време по улиците. Бях готов да му помагам, да разговарям с него. Събирах пари от джобните, които родителите ми даваха, за да успея да му взема храна, когато го видя. Но той отново беше изчезнал. Години наред не се бе появявал по улиците на града ни.

И сега сякаш със спомените, които се възраждаха в съзнанието ми за този човек, той отново се появяваше в моя живот – седем години по-късно. Наблюдавайки балоните, разпръснати в парка, както и старото колело, опряно о пейката, аз си представях как Продавачът на усмивки бе минал от тук.

Представих си как вятърът си играе с него и се опитва да отскубне балоните от багажника на колелото му. Сякаш успявах да го видя пред очите си как се бори, как се съпротивлява на невидимия натрапник, за да опази своите "усмивки", които да раздава на децата.

Но в този миг замрях. Лицето ми потъна в недоумение. Видях двама полицаи в храстите, които отцепваха този район на парка. Беше се случила истинска трагедия. Там, в тревата имаше тяло. Нечий безжизнен труп се бе отървал от душата, понесла се към небесата като балон.

Мъртвецът носеше тъмно кафяво палто, което имаше синя кръпка на джоба. На главата му стоеше черна шапка, а обувките му бяха пробити. Продавачът на усмивки бе мъртъв. По-късно разбрах, че е бил убит от едно момче през нощта. Навярно едно от децата, на които той бе подарил усмивка преди години...

Снимка: psychologytoday.com

Cъбития

Мисъл на деня