цветно

Психосоциално развитие на детето

Снимка: jvalley678 / Pixabay.com

Раздрънканият автобус затвори врати и с рев набра сили да тръгне напред. Дребната млада жена с момченцето задърпа детето и го настани на едната от двете свободни седалки, после седна до него.

На местата срещу тях стояха старец с каскет и жена на средна възраст с плетена шапка. Автобусът от селцето до малкия общински градец беше, както винаги, пълен.

Жената разтърка измръзнали ръце и припряно започна да разкопчава и разсъблича палтенцето на детето. През цялото време му говореше.

- Хайде сега да се разкопчеем... тук е достатъчно топло... а ако стоиш с палто и се изпотиш, след това ще настинеш... Облегни се сега назад, не се върти, защото тук няма предпазни колани... ако чичкото набие спирачки, направо ще полетиш напред, както се въртиш такъв...

Детето беше на не повече от четири. Слабичко момченце с жив поглед, което видимо беше свикнало с твърде настойчивите грижи за себе си. Безропотно то изпълняваше казаното му, но междувременно се оглеждаше и проучваше обстановката около себе си. Майката го засипваше с думи и нареждания.

Говореше на детето, но не съвсем. Тонът й беше достатъчно силен и изразителен, за да я чуят наоколо. Жената дори поглеждаше към околните, сякаш да се увери, че чуват как общува с детето.

- Искаш ли да ти дам книжката да се упражниш с цифрите? Не? Как не? Ето, вземи си я!

Момчето разтвори тикнатата в ръчичките му книжка и погледна в нея. Майката сочеше с пръст в нея и високо питаше "Коя е тази цифра? Шест? Помисли пак! Точно така, девет! Като шест, но обърнато надолу..."

Пътничката срещу нея упорито загледа заснеженото поле през прозореца. Няколкократните погледи на майката с момчето не успяха да привлекат вниманието й. За щастие обаче старецът видимо се заинтригува от детето.

Ей, малчуган... – мъжът се усмихна умилено срещу момченцето. – Много гладко четеш цифрите! На колко годинки си?

Детето погледна майка си с молба за разрешение. Тя кимна доволно и то се обърна към мъжа:

- На четири години.

- Ау, на четири годинки! Аз имам три внученца, като теб, ма те са големи! Еей, кога бяха и те такива малки... Ами ти, ти как се казваш?

Жената с плетената шапка едва сега погледна детенцето и се усмихна. Старателно избягна погледа на майката.

Момченцето пак изчака разрешение, обърна се към дядото и изрецитира:

- Аз се казвам Свилен Дамянов Карагеоргиев, живея в комплекс-"Изгрев"-блок-шести-вход-втори.

Жената с шапката се засмя, очарована от детето. После пак се обърна към прозореца. Старецът се усмихна по-широко и се замисли.

Спокойствието на двамата явно не удовлетвори майката. Тя се обърна към детето и с провокативно висок глас каза:

- Хайде сега да вземем другата книжка. Свилен, къде живеем ние? – жената извади от чантата си джобна енциклопедия с картинки.

- На Земята – отвърна Свилен с пищящо момчешко гласче.

- Браво, мамо! А къде се намира Земята?

- В слънчевата всистема! – доволно извика Свилен.

- "Система", мамо, не "всистема"! Браво, Свилен! А защо се нарича "Слънчева система"? – настоятелно продължи майката.

- Защото Слънцето е звездата, а другото са планети. Значи е Слънчева система – изрецитира момченцето.

- Браво, защото Слънцето е звездата в системата от планети, много добра логично-следствена връзка, Свилен! – гордо обяви майката и скришом погледна жената с плетената шапка. Последната подтисна пристъп на смях.

- Работя много активно по психосоциалното му развитие. Индивидуалното занимание дава перфектен резултат, макар че, разбира се, то си зависи от конкретното дете. Свилен, например, разви двигателната си моторика половин година преди останалите деца. Аз съм педагог – важно обяви майката, гледайки ту жената с шапката, ту мъжа с каскета.

Старецът се сети нещо и се наведе към детето:

- Свиленчо, да знаеш, дядовото... довечера погледни нагоре, към небето. Като видиш Луната, огледай наоколо й. Една мнооого светла звезда ще видиш – тя е Вечерницата. Зорницата още й викат. Ма по нашенски. Инак това е Венера. Звездата Венера. От дядо си Марчо да го знаеш! Аз съм дядо Марчо.

- Ама моля Ви, Венера не е звезда, не бъркайте детето! Всички знаят, че това е планета! Звезда е Слънцето – невъздържано се намеси майката.

Дядо Марчо млъкна и смирено се облегна назад. Майката продължи да занимава детето си.

- Добре, да преговорим сега буквите. Посочи ми буквата "С"! Браво. А сега "М"... "М", внимавай! Това не беше "М"... да, точно така. А сега "А"...

Една по-сериозна дупка на пътя раздруса возилото и книжката се хлъзна от коленете на жената. Свилен се стресна и с детска пъргавина я улови, преди да падне от скута й.

- Браво, Свилен! Чудесна координация! – майката изгледа гордо спътниците си отсреща.

Автобусът продължаваше пътя си до общинския град. Пътниците се бяха умълчали. Чуваше се само гласът на майката, която препитваше демонстративно Свилен. Край шосето се беше ширнало плодородното поле, тук-таме заснежено, тук-таме показало черната си земя, погълнала вече зимната влага в себе си.

Изведнъж няколко щъркела, накацали в черно-бялата почва, се появиха в правоъгълника на автобусния прозорец. Старецът, забравил острата забележка на майката, подскочи радостно.

- Свиленчо, виж, дядовото, щъркели! А? Щъркелчета! – мъжът се ухили като хлапак. Детето забрави книжката пред себе си и любопитно се надигна да погледне през прозореца. – Щъркелчета, мойто момче! Пролетта дойде... Тия птички, мойто момче, носят бебетата, ти знаеш ли?

Детето премести поглед върху стареца. Погледна го невярващо. Майката на секундата се намеси отново.

- Ама какви глупости говорите, моля Ви се! Не го учете на тия дивотии! Аз вече съм му обяснила процеса по възпроизвеждането на хората! Нали, Свилен? Айде сега обясни на господина от къде произлизат хората!

Свилен погледна майка си, после, без определен адресат, започна да обяснява:

- Хората се размножават двуполово. Плодът се получава от взаимодействието на две полови клетки. Той нараства и се развива в корема на женския индивид... – в този момент Свилен се сети нещо и прекъсна дефиницията си.

Майката погледна към него – беше готова да подскаже. Изчака да се увери, че момчето има нужда от помощ и зина да продължи. В този момент Свилен погледна към нея.

- Мамо, аз знам от къде съм дошъл. Едно обаче не ми е ясно.

Жената изненадано остана с отворена уста. Може би не очакваше въпрос.

- Така ли? Какво не ти е ясно, мойто момче?

Свилен се замисли, сякаш да формулира по-добре въпроса си. Погледна към дядо Марчо, погледна после жената с шапката. Накрая отправи любопитен поглед право в очите на майка си и с високо и ясно гласче зададе въпроса си.

- Знам от къде съм излязъл. Но не ми е ясно как съм влязъл там.

Очите на младата жена се разшириха, устата й зина безпомощно. Жената с плетената шапка прихна в невъздържан смях. Засмя се от сърце и дядо Марчо. Свиленчо се огледа гордо. Само майка му остана вцепенена.

- Браво, Свиленчо! Много добре развито критично мислене – обади се жената с плетената шапка. Пътниците наоколо започнаха да се обръщат. Никой вече не прикриваше искрения си смях. Неколцина зевзеци се заеха да внасят яснота по поставения от Свиленчо въпрос...

Автобусът навлезе в покрайнините на общинското градче. Спря на първата спирка. Вратите му се отвориха и от него слязоха единствено Свилен и майка му. Жената загърби автобуса и припряно заоблича палтото на детето. Не се изправи и не се обърна, докато колата не тръгна от безлюдната спирка.

Из "Рибки мренки" от Гергана Стоянова

Cъбития

Мисъл на деня