Разбий сърцето си! Дай му живот
От HighViewArt
Тази вечер е особено красива. Вкъщи имам три деца, които кряскат щастливо от другата стая като чайки, съзрели пасаж от тумбести рибки. Готвя им нещо любимо и в кухнята ми ухае на онова лято, което всеки от нас носи в джоба на скъсаните си на коленете панталони, независимо на колко години е станал. Котката Лула аристократично протяга бедра от скрина. Излегнала се е върху една брошура за приключение в пустинята. Котките са такива пазители на мечтите! Кучето Добър следва всяко мое движение из кухнята. Лапите му - върху босите ми пръсти, очичките – в черпака. Още е мокър от тичането във вечерната трева. Сякаш самото детство се е свило на топка в краката ми...
Днес е денят, в който светлото и тъмното за последно са поравно. Това го прочетох. Всъщност ми се струва, че слънцето през цялото лято не е било толкова амбициозно. Ръждиво-златната му среда пробива мощно клоните на дървото под прозореца. Прави опит да не залезе изобщо. Наистина никога не съм го виждала така решително. Това ми дава още сила някак... Джазови класики изтичат тихо заедно със златото в небето. Още от училище тази музика омекотява всеки вид действителност. Носи нежност и пълнота. Деликатност. Търпение. Обещание за същия сладък ден някога, с някого, танц може би, в подобна мека вечер, пълна с аромати и съвършена простота.
Особено красива вечер. Изпитвам удоволствие дори от начина, по който кожата ми се среща с хладината на пода. Мънички радости, които обикновено не забелязваме. Обичайности... и не съвсем. Знам, че тази вечер е толкова красива, защото стигнах трудно до нея. Платих я с дълъг път, по който многократно губих способността си да се радвам. Дори мисля, че си я извоювах. С дързостта си да правя грешните избори, но все пак да вървя, а не да спирам, с без-умната си вярност към някого, към нещо, с детинския си устрем да скачам без наколенки и без някой да ми е обещавал криле. Вечерта е толкова красива, защото аз си я създадох. Защото аз изчаках да се случи. Защото аз позволих сърцето ми да бъде толкова наранено... и да се прероди.
Наскоро отново го разбих. Знаех, че ще го разбия. Беше кратко, но мощно. След това беше трудно, но кратко. Днес съм благодарна. Разбих сърцето си – дадох му живот. И започвам на чисто. Виждам всичко по-просто, по-значимо, по-красиво. Толкова великолепно всъщност, че ми иде да извикам на някой минувач по улицата: "Хей, човече, разбий сърцето си и ти! Разбий го, струва си!"
Разбий сърцето си, за да разбереш какво е да не можеш да дишаш от минало. Какво е спомените да вървят по теб и да не дават да очакваш нещо хубаво оттук нататък. Да не пускат и най-мъничката сладост да те срещне. Разбий го и остани заклещен на границата между миналото и невъзможното бъдеще. Дай на спомените да те завлекат до дъното и остави тъгата им там. А после се изстреляй обратно и позволи на изживяното да е стълбичка в намирането на новото ти аз – онова, което ще бесува от лекота в своето сега и ще се разстила уверено към мощното си утре.
Разбий сърцето си, за да ти е трудно да простиш. Извърви всяка стъпка до прошката. Тя не може да е истинска, ако се случи без бой. Разходи се до всяка локва кръв, която си пуснал от любов. Усети колко близо си до омразата. Дай му на това твое сърце да опита цялото възможно огорчение, да плаче, да рита, да се моли. Каквото и да ти коства, след това издрапай до прошката и няма да може да познаеш сърцето си. То ще е станало толкова голямо и чисто, колкото голяма и чиста е способността ти да обичаш.
Разбий сърцето си, за да разбереш себе си. За да научиш къде е твоят праг на болка и какво се случва след него. За да усетиш колко малък си – не в света, нито във Вселената, а пред собствената си болка. Малък и беззащитен като неродено. Защото никой не се е родил наистина, преди да е изпитал болка. Мини оттам, за да знаеш, че именно твоята болка е най-силната ти защита. Тя е тази, която ще те научи да се браниш, да цениш и да бъдеш щастлив. Никой не е по-добър от болката си. Но ти можеш да си по-силен от нея и точно това ще те срещне с личната ти любов към живота.
Разбий сърцето си, за да узнаеш колко хилави са били радостите ти до този момент. Разбий го, защото, когато си цял и винаги си бил, щастието е евтино, а ти си инвалид, неспособен да стигне до най-простата радост и до най-гигантската също. Ако не вярваш, ела във вкъщи и ме виж! Обикалям около печката като младоженка на късното лято. Влюбена до болка във всяко парченце от настоящето си. В аромата на печените чушки, в изсветлелите крайчета на снимките по стените, в лепкавата сърцевина на тази напълно обикновена вечер. Влюбена и в неясното бъдеще, пълно с добри обещания. Най-после му вярвам. На бъдещето. Седя пред него като ученичка, разтворила устни в очакване на целувката му. Разбий сърцето си и прави любов със своето бъдеще!
Разбий сърцето си, за да видиш колко неблагодарна е любовта! Какъв играч е, какъв консуматор! Любовта не е сладка самодива, която ще люлее с дни внезапната ти свръхчувствителност. Тя не е благороден делфин, който ще обикаля вечно из нежните ти намерения. Любовта не е перото от птицата, нито мекото на вятъра. Любовта е сила, която ще те приласкае, прободе, угнети и разобличи до най-фината ти слабост. Тя ще те хвърли не в облаци от приспивна пяна. Тя ще те хвърли в огньове от най-диви страсти и страхове. Разбий сърцето си и в пепелта от тези страхове ще откриеш кулминацията на смелостта си да обичаш отново.
Разбий сърцето си, не се страхувай. Болката ще се опита да те сломи, но по някаква причина ние сме устроени несломими. Ако щеш ми вярвай, но преди един месец ми се искаше да бъда заличена от нея. Да свърши с мен най-после и край! Сега ми е смешно, но тогава болката беше ударила ножа до кокала. Е, оказа се, че сърцето няма кокал. Колкото и дълбоко да го пронижат, то си намира пътя обратно. Сърцето винаги търси светлата пътека. Понякога ние го отклоняваме по следите на черната Луна, то се прави, че ни следва, пък после внезапно ни задърпва отново към ясното слънце. Не знам как функционира това. Ако тази вечер в кухнята ми беше Алексис Зорбас, сигурно щях да получа някакъв живописен отговор. Но всъщност нямам нужда. Вечерта е прекалено красива, за да бъда ненаситна за обяснения. Знам само, че съвсем наскоро позволих на сърцето си да бъде разбито... и оттогава нищо вече не е същото.
Автор: Мила Иванова / Източник: Солунска 16
