цветно

Резонанс

Снимка: Kanenori / Pixabay.com

През тези два дни се случва нещо, което никога не съм успявала да постигна напълно. Съумявам някак да претръпна пред времето и събитията. Да се спра, да забавя сърцетупа, да зачеркна мислите и да се загубя сред това, което е.

Без да имам мнение относно него, без да се опитвам да го анализирам, без да му слагам определение за редност и нередност. Просто попивам, просмуквам се като вода във фуги и оставам там, за да размия света.

Днес стоя в колата си. Светлините са бледо-сиво-сини с примеса на тепърва проработващи улични лампи и отражения по тротоарите. Улицата е задънена. Няколко човека прокарват крак пред крак по пътя си към вкъщи.

От двете страни на пространството са строени дълги върволици от паркирани автомобили. Прозорците още не светят, защото обитателите на апартаментите са някъде извън уюта.

Чува се трамвайна релса, вибрираща във всеки свой атом. Чуват се стъпки, градски шум и хорски, набъбващ тътен от споделяне на идеи. Магазинчетата тракат, прибира се стока, спускат се щори, всичко се приготвя за предстоящите няколко часа свобода: пред телевизорите, зад надигнати чаши, абсорбирайки звукови вълни, изпивайки цветни картини, творейки хаос в хаоса.

И тогава го усещам с цялата си сила. Приисква ми се да се върна в къщата на дядо. Онази в планината. Стеснително скрита, сред поляна от жълтури, смачкана, от четири вехти стени, разкроена в няколко бедни стаи. Все още си стърчи в нищото, изпръхнала от времето, само дядо го няма.

А помня как ме будеше рано, та да пием чай и да наблюдаваме появяващото се слънце. Вторачвахме се с цялата си мъдрост в процеса, моята осем годишна, неговата с 70 години по-възрастна.

Ето ни там - ще гладим "бради", ще отпиваме от чашите и ще броим цветовете на разсъмването. После като ни обхванат и нас първите лъчи, той ще остави чашата на масата и ще каже "Хайде". Ще запретне ръкави високо и ще тръгне към селото в долината.

В моите ръце ще остави покъщнината - да наглеждам хубаво околността. Казва ми: "Докато пазиш, нарисувай най-хубавата си картина, та да я пуснем по гълъба на баба ти. Тя ще се зарадва."

И аз хващам и започвам да рисувам разни хора сред върховете. Къщи по хълмовете. Езеро в долчинката. Жълтурите са с големината на дървета, усмихват се на баба, канят я да се върне обратно на Земята и да се присъедини към нашата лятна идилия.

А като ме оставеше дядо, най-обичах да тичам с всичка сила сред тревите, да се отдалечавам от схлупената ни обител и след това, от най-високия хълм, да гледам как се гуши, сам самичка, старата постройка.

Чудех се на дядо - как не му става скучно през зимата, докато ме няма? С никого дума да не можеш да си кажеш, да няма с кого да си споделиш хляба...

От тези мисли ме изтръгва жуженето на метала, а градската суматоха отново обладава възприятията ми. Една жена минава покрай мен и за кратко се взира в сивия ми ирис. Аз я гледам обратно и ми се приисква, някак, да споделя този спомен с нея.

Тя вероятно няма да може да усети същото щастие от дядовата къщичка. Онази къщичка, където дълги години е живял някой, който няма нужда от досега с хората. Някой, чиито уши не са улавяли жужене на трамваи и хорска глъч.

Някой, който знае колко хладно е и как денят започва със сутрешен дъх на синева, слънце и усещане за сняг, ухание слизащо от далечните зъбери, по-чудесно от парфюм. С простори и леко полюшващи се свежи дрехи, с мушици и по пладне песен на щурци.

В далечината - гонещи се облаци, мека синева. С отенъците си и монотонното полюшване на класове или треви. Как искам с някого да споделя.

Автор: Виктория Христозова, участник в Творческа Академия "Заешка дупка".

Cъбития

Мисъл на деня