цветно

Роса Соколова: Търся поезията на смисъла, не смисъла на поезията

Снимки: личен архив на Роса Соколова

Всеки Път очаква нас самите - един безумен екстаз - хляб и вино, мед и грях, освободена свобода, разперени криле…

А тя е скрита в храма на същността ни - Словото, в танца на душата, на ума, мисълта, тялото, в разлистващата всичко пролет…

Всичко в живота на поетесата-родопчанка Роса Соколова е предзададено и тръгва от нейната фамилия и от нейното родопско селце Орловица. Затова все я дърпа високото. Затова чувства прегръдката си идваща от толкова високо и толкова голяма, че може да прегърне всичко и всеки.

Родопа я е научила да се покланя на живите икони в лицето на хората. Като истинска орловка, познава и билките, и чуките, мълниите, невероятната пищност на простотата, на селската идилия, скрита в родопските мъхове и чанове, различава потайните гласове на планината...

В поезията си с малко думи изрича преживяната истина в "свещената простота", затова смирява и укротява сложността в полюсите, за да попадне в неведомостта между видимия и невидимия свят. Обича да обича чрез поезия и дело, но и обича да я обичат, защото в това седи разбирането между хората, според нея.

Смята обичането за тайнството, което пречиства и отпушва затлаченото в нас. Не се насилва да търси думите, чака те да я намерят. И това ясно личи в петте й поетични книги: "Неизплакана сълза", "Иконите, за които се моля", "Стръмна изповед", "Жената в огледалото", “Невидимо-неведомо”. В очакване да я намери и следващата, отново слуша и следва Словото на същността си.

- Роса, предпразнично или следпразнично, си мисля, Роси, че соколът на душата ти е винаги готов за облитане, кръжене около светините на Духа и за полет в посоката, която Той указва…

- Да, защото соколът не търпи ограничения и рамки. Той е воля и безбрежие. Небе е. Затова съм такава. В моята приказка за Сокола момичето и жената вървят ръка за ръка от началото и все още... И знаеш ли – не са в противоречие. Нито в надпревара.

Понякога пият чай заедно и си бъбрят по женски, друг път мълчаливо посрещат и изпращат странници. Когато Соколът се издига в небесата, светът се повдига на пръсти. Има и защо. А аз, както ми приляга, смело стъпвам и знам коя съм, и знам защо съм тук.

- Този Път включва и познанието, че докато сме тук в света на материята, живеем в диаболизъм, в дуализъм, който е градивен, именно със своите две противоположни посоки, нали?

- Ние непрекъснато сме в противоречие и няма нищо страшно в това. Ако се уморим от неслучването, както и когато на нас ни е удобно и възможно, вместо да сеем отрова, по-добре е да оставим питанките и чуденките някъде и да вземем със себе си очите, само очите дават визи за всякъде и за всичко.

Аз правя така - ако някой пресече Пътя ми и не ме забележи, означава че е безцветен и че няма очи за мен. Е!? В такъв случай вдишвам с ноздри дълбоко и издишвам широооооооко.Това не ми пречи пак да си бъда и слънце, и вятър, и огън...

Като пътен знак съм. Очите ми казват: "Тръгни!". Като търсене и правене. Като Бъднина. Да живея с памет и когато посягам към плода на Дървото, да се сещам кой Го е посадил. Да помня, че Пътят е споделеност, също и безкрайни опити да се сближаваме и обединяваме. А аз се старая да правя точно това.

- Но пък дяволитият ангел на съвременната ни поезия в твое лице, винаги търси способите на любовната прегърнатост, с които примирява, уравновесява двете страни на една и същата монета – Живот, съм сигурна. Това знание-обричане дава ли се или се възпитава впоследствие?

- Ей, Лили! В моите почти 53 лета, щом не спира да ми мирише на дива коприва, как мислиш?... А дяволският ангел!?... Това знание надали съм го възпитала аз, по вероятно ми е дадено. Пък знае ли се??? Твърде е голямо и сложно, за да е мое творение.

- В поетичната картина на твоите стихове битуват заедно и ангелът, и дяволът, дори спят в една пазва – те в чие име се съюзяват – да премерят сили или да се научат взаимно на мъдрост?

- Даааа, - и дяволът, и ангелът: "С ангели в очите, с дяволи под пазва". Да не мерят сили. Да не са в битка. Доколкото от мен зависи, старая се да им дам уют и заедност и да ги науча на взаимност. Как? Не знам. Иде ми отвътре. Както и всичко останало, което правя. Но виж каква пролет е навън, а ти ме разпитваш за сложни неща...

Виж градината ми, Лили, нарцисите и лалетата са се накичили с обеци от нападалите цветове на дърветата в двора. Константна величина, свързваща с обич хората, мястото, преживяното, бъдното…

Всяка сутрин чувам и гласа от минарето в Горна Гледка, и звъна на камбаната от храм "Успение Богородично". И всички останали звуци, които изграждат единния живот. Навсякъде личат отпечатъци на родова памет. Отредено ми е да съюзявам в себе си и ангел, и дявол – предизвикателство, което ме държи жива и жилава.

- Ти си много борбена, но и много чувствителна душа, как се съчетава на пръв поглед несъчетаемото, как и с какво възкресяваш твоите уморени от очакване надежди и зареждаш "батериите" на душата си за нови полети на Духа?...

- Зареждат ме хората. За мен всеки казус е урок. Всяко случване е мъдрост. Всеки ден е учебник. А природата е най-дълбокият извор, от който пия. Зареждам батериите си именно сред нея. Да помълча край вода и да простра очите си върху хоризонта, а той да не бяга от мен…

Да вдишвам смолата на живи дървета, да напълня шепите си с дъхави билки, да приседна до камък, да се разлистя... Зареждат ме добра дума, сторена и споделена добрина, прегръдка, наречена погача… Усмивката ме зарежда.

Най-усърдно и най-старателно се уча от внучката ми Радослава. Една омагьосваща и неспирна чудотворителница. Замисляме ли се, изобщо, колко много можем да научим от децата, а не те от нас?

- Родена си, не случайно, в Деня на балета /думата изразява полета на душата Ба/, как учиш своята да "играе" този танц, или тя си идва научена?

- Душата ми не спира да танцува. Благодаря на Господ! А танцува ли душата, тялото няма да ръждяса, мисълта, умът – също. Обичам и думите с корени на родова вяра. Обичам диалозите. И вярата. И хората. Птиците, които търсят гнездата си и се връщат.

Поезията на смисъла търся, а не смисъла на поезията. И още - поезията на чувствата. Антрактите в живота... Такива като теб ме събуждат и ме дърпат да стана и да тръгна отново, макар и по-бавно от вчера. И да танцувам, разбира се.

Ей, Лили! В двора има място и за нас двете и за разговорите ни сред котки и лавандула, и розмарин. И за танца на думите и за вибрациите ни, за посланията.

- Не се съмнявам, че за почитането на перманентния за теб възкресенски празник, си се помолила на живите икони, защото за Бога няма мъртви. С какви думи или с каква поезия? Т.е. къде ще поставиш ударението на бъдещата си книга? 

- Аз не се моля с думи. Моля се с усещане, с настройка, на пръсти и със затворени очи. Моли се цялата ми същност - за здраве и за заедност с близките ми. За вътрешен мир и за споделеност. За търсене и намиране. Не съм спирала да пиша.

От онези автори съм, които не издават всяка година. Напоследък поезията отстъпва място на две мои прозаични изповеди.

В едната разказвам на внучката си Радослава родопска семейна история, препълнена със зоници (диви ягоди) и зунки (дъги), за родовата ни памет.

Другата изповед е много женска и съкровена, родена е и разказва за една розова къща на хълма, в която трябваше да остана няколко месеца . И двете изповеди са много мои и много лични. Преживени. Истински.

- А то, "Невидимото-неведомо", отговаря ли ти, дава ли ти знак, че си на прав път?

- "Невидимо-Неведомо" ми отговори толкова, колкото и в предишните четири книги. Всеки отговор е още една питанка, още една чуденка. А Пътят!? Прав ли, крив ли - мой си е. И аз си го обичам. Търсим се все още - той мене, аз него. По пътя се сбъдвам - бавно и стръмно. Непозволено и безсмислено.

Съзерцавам сърцевината на своя дух и прониквам в нея... И съм себе си, много себе си, най-вече себе си. Няма път навън. Всеки път е път навътре. И болката, и самотата, и любовта, и... Всеки път е път навътре. Най-дълго чакам себе си. И още не съм се дочакала.

Един безумен екстаз - хляб и вино, мед и грях, освободена свобода, разперени криле... Словото е храм на същността ми. Нека да има дупки по пътя. Нека да е късен път. Само да не е скъсан път.

- Твоето наричане за вечното тържество на Любовта?...

- Ако има нещо красиво за споделяне, да го направим. Защото любовта се изговаря и съпреживява. Да не я скриваме под дюшека и да не се срамуваме да я покажем. Без условия, без изисквания. Да не я отлагаме за после. После - То ще я изпрати другаде. Когато обичаме, наистина да обичаме.

Cъбития

Мисъл на деня