цветно

Сами в свободата си

Снимка: Free-Photos / Pixabay.com

За повечето от нас свободата означава безброй много, но ако се опитаме да обобщим всичко в няколко думи, то може би да си свободен значи просто да бъдеш такъв, какъвто искаш да бъдеш. Тоест, да чувстваш, да мислиш, да мечтаеш, това, което искаш, когато поискаш и където поискаш, без да се вълуваш от останалия свят, но и да си готов за това, което ще последва.

Да желаем свободата до голяма степен значи да бъдем и егоисти. Но и да бъдем отговорни за нашия егоизъм. Най-вероятно бихме се сблъскали с противопоставянето на доста хора, може би ще загубим онези, които не биха понесли свободата ни, независимо колко са ценни за нас.

А може би сами бихме избрали да ги изгубим. Именно за да усетим свободата в пълната ѝ цялост. Но отговорноста, която трябва да поемем тогава е да вървим по пътя си сами. И в момента, в който това ни натъжи, тогава започваме да сливаме свободата със самота. Трудно е да открием разликата понякога. Може би е въпрос на гледна точка и зависи от това дали реално го желаем достатъчно много, че да се съгласим дори с моментите, в които светът е препълнен, но няма никой до нас.

За всеки човек е полезно да остане сам понякога. Тогава започва да опознава по-добре себе си, да разчита повече на себе си, принуждава се да си вярва повече, тъй като често няма кой друг да го подкрепи. С други думи, от свободен става зависим, но този път не от останалите, а от самия себе си.

Нека си признаем – не е възможно да вървим с друг човек до нас, ако не можем да вървим сами. Така и не можем да вярваме, да обичаме друг, преди да се научим да обичаме себе си. Можем да се залъгваме, че даден човек е всичко за нас и никога не искаме да го губим, но именно когато сме загубили, се учим да ценим онова, което имаме.

Истината е, че за да имаме каквито и да било отношения с когото и да било, преди да бъдем социални, обичащи или прочие, първо трябва да бъдем хора, а това значи да сме в що-годе добра хармония с вътрешното си Аз. В противен случай често се случва да обвиним дуригя за собствените ни проблеми.

Говорейки обаче за пълна и абсолютна вечна свобода, нещата започват да се усложняват. Нека започнем с това, че да си свободен значи да се отделиш от останалите. Това може да бъде провокирано именно от разочарованието от заобикалящия те свят, което показва и желанието да сме различни от него. А ако си различен от обществото, то ще те отхвърли безкомпромисно. Неизбежно е.

Вероятно имаме различни стремежи, различни мечти от хората около нас и по този начин те започват да ни пречат за осъществяването на собствените ни цели. Така, обградени и вързани за света, единственото, което искаме е просто да избягаме от него.

Но може би забравяме, че разочарование, толкова силно, че чак да ни подтикне да се отделим от хората, дори от близките ни, най-често е съпътствано с непреодолима болка. А когато ни боли, когато сме наранени, тогава сме и най-уязвими, най-емоционални и, тъжно, но сме и най-слаби. А за да бъдем свободни ни трябва доста сила. Вероятно това е най-несправедливото. Защото именно тогава започваме да сливаме свободата със самота. Повтаряме си, че това е най-прекрасното нещо, което ни се случва, но всъщност страдаме ужасно. Казваме си, че не искаме да се връщаме назад, но всъщност бихме дали всичко, за да имаме шанса да го направим.

Това е моментът, в който виждаме най-лошата страна на свободата – че сме наистина, ама наистина сами. И иронията е там, че се нуждаем от някого, който да ни подкрепи във въпросната самота, а това е невъзможно. Трябва да поемем последствията си сами точно когато най-много се нуждаем от човек, който да сподели мъката с нас. Но всеки, който се появи, готов да бъде до нас в самотата ни, всъщност ни кара да се чувстваме още по-самотни. Забавно, нали?

Може би тук е моментът да се съгласим, че много малко хора биха понесли "бремето" да са свободни. Трудно е да живееш в един свят с останалите, а да си сам. Като човешки същества, в нас е заложено желанието да има някой до нас. Може би не за да го приемаме като задължение или принуда, но сме готови дори да направим поредица от компромиси, само и само за да запазим този човек до себе си. Въпросът е да сме убедени, че си струва и да сме обградени само от хора, които заслужават нашето лишаване от абсолютна свобода.

В крайна сметка какво означава свободата – щастие или страдание? Би трябвало да е първото, нали? Само онези, обаче, които са били свободни, знаят, че ако това е най-голямото щастие на света, то живеем в много нещастен свят.

Мисъл на деня