цветно

Само любовта…

Снимка: личен архив на автора

Пребиваването й в главата на Максуел бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало. След експлозията на родната й планета и мистичното озоваване тук на Земята, бе изгубила всяка надежда за нормален живот.

Беше се помещавала във всякакви глави - леко глуповати, безвъзвратно плиткоумни, семпли. Никога обаче не беше попадала на толкова чист и същевременно неизмеримо богат ум. Галатрия реши, че ще живее в този душевен оазис, докато не намери връзка със своята планета или поне с това, което е останало от нея.

Максуел беше адвокат по професия и писател по призвание. От онези хора, чиято душевност не може да обходиш за цял един живот. Тъкмо когато си мислеше, че го е опознала напълно, от дебрите на подсъзнанието му я "лъхваше" някоя скрита мисъл, някой забравен досега копнеж и тя отново се обезсърчаваше.

А той… той понякога се чувстваше объркан и емоциите му неведнъж прескачаха като сърце в аритмия. Не знаеше защо, така беше от известно време. Истината беше, че Галатрия представляваше чиста енергия, енергия, идваща от друга планета, съвсем различна от нашата.

Нейното присъствие в мислите на Максуел създаваше лек енергиен дисбаланс. Дисбаланс, който той отдаваше на нещастната си любов и нереализирана писателска дарба.

Биологичният вид на Галатрия се различаваше коренно от човеците. Еплексусите бяха много по-адаптивни, по-висши организми. Именно поради своята нематериалност те бяха достигнали до душевно съвършенство. Не познаваха чувства като завист, злоба, влюбваха се заради личността на другия, обикваха го единствено заради делата и мислите му.

Живееха живот, утопичен за нашите представи. Затова извънземната не можеше да намери покой, докато не попадна на този мъж. В главата му не се въртяха мисли за мъст, пари, разврат и власт. Той се стремеше към едно единствено нещо - да обича, да бъде обичан и да бъде добър.

Дните се нижеха, Максуел печелеше дела със замах, но не и сърцето на Джесика. То робуваше на низки страсти и Галатрия просто не разбираше как може такава персона изобщо да предизвика интерес у толкова нежен и галантен мъж. Неусетно започна да изпитва чувства, които отдавна не бяха завладявали мислите й.

В мига на осъзнаването им тя разбра, че животът й ще заприлича на ужасяващата експлозия от онзи черен и съдбоносен ден. Умът й ще бъде обгърнат от мъгла, безвремие и замаяност. И най-лошото беше, че не можеше да противодейства на това, което изпитва. Не можеш да заповядваш на сърцето си, дори когато знаеш, че те води към собствения ти емоционален срив.

Търсенето на връзка със себеподобни остана на заден план. Сега единственото, което искаше да постигне Галатрия бе връзка с Максуел. Искаше да достигне до него, да му каже какво изпитва, коя е, каква е, откъде идва… Страхуваше се, вълнуваше се и беше крайно нетърпелива.

Опита с впрягане на цялата си енергийна мощ с надеждата да стане късо съединение между мозъка му и нейното Аз. После с телепатия, която за жалост се оказа също толкова безполезна. Опита да възпроизведе и звукови вълни, но единственото, което постигна бе да накара Максуел да потърси помощ от лекар УНГ.

Годините си минаваха и тялото на Макс започна да върви към своя крах. Премина през житейския си път в копнеж по нещо, което изстиска всяка живителна сила у него и го превърна в емоционална стафида.

Сега не мечтаеше за нищо, освен за мир на душата си. Галатрия бе съсипана. Тя не старееше, беше безсмъртна, а имаше чувството, че е мъртва от години. Всяка надежда бе напуснала прозрачното й тяло.

Максуел не беше добре, лежеше и усещаше как животът му се изплъзва като хлъзгава риба от нетърпелива детска ръка. Но нямаше против. Така или иначе единственият смисъл на съществуването му, любовта, не го изпълни с красотата си.

Една мрачна сутрин, когато отчаянието му обгръщаше в гъста мъгла всяка светла мисъл, Галатрия се почувства истински безпомощна. Заляха я чувства на тъга, тъга от онази раздиращата, подобна на нокти на звяр.

Тогава от окото на Макс се търкулна топла сълза, сякаш излъчваща собствена светлина. Тя някак го стопли, вдъхна му надежда, рязко промени хода на мислите му. Вече не искаше да си ходи. Искаше да остане, сигурен бе, че неговата работа тук на Земята не е приключила. Не още. Не и без да я е открил…

Предстоящи събития

Мисъл на деня