Сърцето се пълни и животът се ражда всеки ден стъпка по стъпка
От HighViewArt
Няма време за нищо. Замислям се понякога за това. И тази истина ме блъсва в лицето като леден вятър. Емоции, усещания, страхове, надежди… всичко се завихря в сърцето ми като ураган само за секунда.
Скачам и хуквам да живея. Позволявам си всичко, което в друг, обикновен ден, не бих. Казвам премълчани думи, усмихвам се повече, правя любов (буквално и преносно), радвам се на всеки дъх. Дишам.
Когато поривът отмине, защото е порив и като всеки порив – отминава, се тръшвам на леглото, изтощена от това състезание с времето. Състезание, което още на старта е изгубено. Не мога да спечеля. В тази надпревара винаги съм втората, закъснялата, пропусналата нещо или някого, себе си.
И докато се съвземам, не спирам да си повтарям, че съм герой, но мисълта, че утре пак трябва да съм герой, ме притиска още по-силно към леглото. Докато трупам наново сили, не спирам да мисля колко време губя, за да се съвзема и събера. Чувствам се така, сякаш съм оцеляла след битка. Успокоява ме само това, че съм спечелила битката. После се сещам за онова с битките и цялата война.
Но животът ми не трябва да е битка, още по-малко пък война. Не искам всяка сутрин да се боря със себе си и по цял ден да завладявам територии и хора, емоции и състояния. Искам да е лесно, леко и радостно. Знам как. Отдавна знам как, но ми трябваше време да се науча, че победата е сладка, не само когато битката е била кървава и аз съм оцеляла. На ръба. Победата винаги е победа, стига да не й поставям условия, да не я проверявам с уловки и да не я сравнявам с ничия друга.
Всеки ден по малко. По стъпка. Една усмивка повече, още една любов споделена, още една среща с приятел. Книга, филм, танци, прегръдка, раздяла, честност, вяра, доверие. От всичко по малко, но всеки ден. Така се пълни сърцето и така се ражда животът.
Животът! Той сякаш винаги ще е състезание с времето, което никога не е достатъчно. Винаги ще има нещо липсващо, неслучено, пропуснато дори, изоставено. Но няма нищо лошо в състезанието, стига да тичам, не сякаш ме гонят, а за да бъда навреме.
Автор: Сашка Александрова за myvelikoturnovo.com.
