Съжаляваме единствено за нещата, които не сме направили!
Малко банално заглавие нали? В последните няколко дни обаче осъзнах какъв дълбок смисъл имат тези думи...
Първо, нека ви разкажа с какво се занимавах през тези няколко последни дни. Освен че мързелувах (с което не се гордея особено, но пък някак от мързела се вдъхнових да напиша това), се захванах да правя едно древно тибетско упражнение. Сега повечето ми приятели ще си кажат: "Теди, ти съвсем се побърка."
Нека ви разкажа за какво става въпрос, и вие сами ще се втурнете да го правите.
Не говоря за нещо езотерично отвлечено, а за нещо, което лесно можем да приложим в живота си, за да разберем "къде се намираме", до колко изпълняваме целите си, имаме ли въобще цели и мечти.
Упражнението се състои в това да седнеш и да помислиш: "Ако днес беше последният ми ден? Какво бих направил, за да бъде той удовлетворяващ? Как бих искал да се чувствам? Мога ли да помогна с нещо на някого, макар и малко? Какво мога да направя, което да осмисли деня ми? Може би една усмивка? Мил жест? Да кажа на родителите си колко ги обичам и съм благодарен? Или пък да скоча с бънджи и да почувствам тръпката от това да бъдеш жив?"
Чудите се, добре де, с какво толкова може това упражнение да промени живота ми? Първо, ако го правим редовно, например всяка сутрин, много лесно можем да разберем кои наши действия не ни носят никаква полза и са напълно излишни – ненужни неща като да си прехвърлим десет пъти нюзфийд-а във "фейсбук" или да изгледаме три емисии на новините, в които се говори за абсолютно едно и също.
Просто ще осъзнаем, че нямаме време за подобни действия, след като има много по-важни неща, които да свършим, а именно - да правим нещо полезно, да работим за мечтите си!
Можем да отидем още по-дълбоко – да превъртим лентата някъде в бъдещето, когато животът ни наистина приключва и да се запитаме: Какво би ме накарало да се чувствам удовлетворен, спокоен и щастлив в онзи момент? Кои са целите, мечтите, желанията, които биха осмислили съществуването ми? Имам ли въобще такива? Нещо, което да остане и след мен, нещо непреходно? И какво правя в момента, за да го реализирам?
Тук се сещам за една сентенция: "Проблемът е, че си мислим, че имаме време..." Това правех и аз през последните няколко... месеца. Бях си поставила куп цели и проекти, които исках да завърша (или по-скоро да започна), мисълта за които ме вдъхновяваше и ме караше да летя. Един от тях включва и писането на книга.
Страстта да направя тези неща все още гори в мен, но преди няколко дни разбрах, че съм спряла да й обръщам внимание. Бях толкова заета с ежедневните си задачи или по-скоро с липсата на такива, че съвсем забравих за това, че трябва да спасявам света с целите и мечтите си.
Мислех си, че имам време и просто отлагах някъде занапред. Докато в един момент не направих това упражнение и не се пренесох в точката, когато ще съм отлагала толкова, че вече просто няма да имам възможност, да го направя. Може би си казвате, стига, Теди, преувеличаваш! Какво толкова? Да отложиш работата с един ден?
Но знате ли? Както можем да я отложим с един, така можем и с два, и с три, и с петдесет. И ако случайно, може би след година, се сетим за мечтите си, верятно е да бъдем толкова затрупани с работа, задължения и нещо подобно, че може би те вече няма да ни изглеждат толкова привлекателни и изпълнението им няма да бъде толкова належащо, просто защото онази страст, която се е зародила заедно с мечтите ни, е скрита някъде дълбоко в нас.
Скрита под всичките чужди мнения, които ни казват колко е трудно, под оправданията, отлагането и извиненията ни, под това, че ни мързи да се размърдаме и да предприемем някакво действие, за да реализираме желанията си. Просто така ни е по-комфортно – мечтите да си бъдат само в главата!
При мен също е така. Но не искам един ден в бъдещето да съм в ситуацията: "Мале, като млада колко мечти имах – да пиша книга, да създам компания, да помогна на хиляди момичета да се чувстват по-добре с тялото си и със себе си. А какво направих? Ами МИСЛИХ СИ за тези неща. Но така и не предприех някакво ДЕЙСТВИЕ и те си останаха просто празни мисли в пространството."
Какво ни спира да предприемем действие? Може би това, че мечтите ни са прекалено големи? Че не знаем как точно да ги осъществим. Страх ни е от тях. И както ми е тръгнало днес да циритам разни мъдри мисли, ето още една (леко перифразирана), която точно пасва на писанията ми: "Ако не си уплашен, и то много, значи не израстваш, и то въобще!"
Мечтите ни идват в големи размери, просто за да можем ние самите да израснем в личен и духовен план, за да можем да ги стигнем. Колкото по-голяма и страшна е мечтата ви, толкова по-добре! Толкова повече ще развиете себе си в стремежа си да я достигнете! И когато един ден се обърнете назад, ще си кажете: "Като бях млад, имах едни мечти... Боже! Как въобще успях да ги изпълня?! Отначало всичко изглеждаше толкова сложно..."
Ето как: Предприех действие още днес! Направих нещо, макар и почти незначително, което ме води към мечтите ми – написах тази статия! Не, това не е просто статия. Това е началото на моя път към това, което желая, към това да вдъхновявам другите и да им помогна да изпълнят и своите мечти! Пътят към най-съкровените ми желания и стремежи... Аз започвам от днес!
И дори да не изпълня докрай всичко, което искам, ще знам, че съм опитала. И ще опитам още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато в крайна сметка на Вселената не й остане друг избор, освен просто да ми връчи изпълнените ми мечти!
И няма да има за какво да съжалявам, защото съжаляваме само за нещата, които не сме направили!
Още от Теодора Георгиева може да прочетете в "Здраве с Теди".
