Шепа камъчета
От Боян Боев
Какво е богатството? Да имаш много пари, с които да си купиш най-хубавата къща, с най-модерното обзавеждане и голяма градина? Да имаш най-новата и мощна кола, за която всички биха ти завидели? Или да бъдеш толкова богат и известен, че целият свят да знае името ти?
Да, може би за много хора това е богатството, което биха искали да имат. Но колкото и странно да ви прозвучи, за мен богатството се оказа, че е... една шепа камъчета. Тази шепа камъчета беше толкова важна, че имаше способността да промени цял един живот. И го направи. Но нека ви разкажа цялата история от самото начало...
Отраснах в едно село, обгърнато от всички страни с високи и приказно красиви планини. Навсякъде природата се беше обагрила със зелена боя. Реката минаваше близо до дома ми и дори преди да заспя чувах шума ѝ. Обичах да се събуждам сутрин, да отворя прозореца, да погледна към красивия пейзаж навън и да поема дълбоко в дробовете си чистия въздух на долината. Чувствах се благословен, че съм се родил на подобно място.
Бяхме трима приятели. Все бяхме заедно, откакто се помнехме. Аз, Томи и Мая... В училище стояхме на съседни чинове, след уроците се изпращахме до къщите си, следобедите играхме край реката, а вечер стояхме до късно под звездното небе, докато родителите ни не започваха да ни викат да се прибираме. Споделяхме си всичко, помагахме си в трудните моменти, забавлявахме се. Това бяха най-прекрасните години от живота ми.
Обичахме да прекарваме времето си заедно край реката. Събувахме се боси, запрятахме крачоли и се плискахме с вода. Учихме се да плуваме, да ловим риба. Често пъти събирахме различни камъчета от реката, които после изрисувахме с красиви цветове.
Подарявахме ги на роднини и на приятели, твърдейки, че това е съкровище от древни цивилизации. Дори понякога заравяхме на различни места торбички с камъчетата, правихме карта и след време влизахме в ролята на пирати, които търсиха сандък със злато.
Един ден, в края на учебната година, с моите приятели бяхме отишли отново при реката след часовете в училище. Радвахме се на слънцето и на наближаващото лято. Обичахме да слушаме звуците на гората, на възраждащия се след зимата живот в природата. Стояхме на брега и си говорихме.
Аз плисках нозете си в хладката вода, наблюдавайки блясъка на слънцето, който се отразяваше на водната повърхност. Мая беше извадила от раницата си кутийка с бои и четки и оцветяваше в различни нюанси малки камъчета, които бе намерила наоколо. Някои от тях придобиваха формата на бръмбари, калинки и малки цветя. А Томи бе легнал по гръб близо до нас и броеше облачетата в синьото небе.
- Това лято, освен да се научим да плуваме, трябва да си направим къщата на дърво, за която от много време говорим – казваше Томи.
- Но ние сме само на девет... Не можем сами да се справим с това – обади се Мая, без да отделя поглед от заниманието си.
- Ще попитам баща ми – казах аз. - Той е свободен през уикендите и може да ни помогне с трудната работа.
- Когато порасна, ще направя няколко къщички на дървета – продължи Томи. - Ще има за мен и за вас двамата. Ще бъдем съседи и ще живеем тук, край реката.
- Моята къща искам да бъде на онова дърво, в което живеят семейството катерици – въодушеви се Мая. - Искам те да са ми съседи. - Всички се засмяхме.
- Добре, там ще е твоята къща. Но ако започне да ти изчезва храната, да не вземеш да обвиняваш нас. - Томи погледна към Мая, а тя му се изплези с език.
- А всяка вечер, преди да се приберем по къщите си, ще си палим огън, тук на брега. Ще сядаме около него да пием топло какао и ще си разказваме приказки - обадих се аз.
- Нали каза, че искаш като пораснеш, да станеш писател, обърна се към мен Мая, отклонявайки за миг вниманието си от камъчетата и четката в ръката ѝ. - Ще ни четеш истории от твоите книги. Че и без това Томи едва ли ще ги прочете някога.
- Ей! - обади се той. - Да не искаш да кажеш, че не мога да чета?!
- Не! Просто казвам, че не обичаш да четеш.
- Е,... вярно е. - Отново се засмяхме тримата и смехът ни се носеше надалече, та сигурно чак в селото ни чуваха.
- Вие какви искате да станете, като пораснете големи? - попитах ги с любопитство.
- Аз ще стана художничка. Ще имам много картини на селото, планината, реката. Ще ви подаря и по една за къщите ви, отговори Мая.
- Аз пък ще строя къщи. Е, не само на дървета – закикоти се Томи. - Все пак старите хора няма да могат да се качват по стълбата, за да се приберат – продължи да се смее той и ние го последвахме, представяйки си как някоя от бабите ни се опитва да се покатери на дървото, за да се прибере в дома си.
Малко по-късно, Мая вече беше приключила с рисунките си върху камъчетата от реката. Разпредели по една шепа от тях в две малки торбички от плат и ги завърза с по една червена връвчица. Даде по една на мен и на Томи с думите:
- Пазете ги като съкровище. Те са моето богатство, което разпределям на моите най-добри приятели. Такива торбички направих на мама и на татко, на баба и на дядо, а сега и на вас двамата. Искам всеки един от най-близките ми хора да има по нещо за спомен от мен.
- Но ти няма да ходиш никъде, та да ни оставяш спомени – казах аз.
- Един ден, когато пораснем, ще се разделим – отговори ми тя. - Все пак аз ще стана художничка, ще пътувам много. Пак ще се връщам при вас, момчета, но няма да сме постоянно заедно.
- Мая иска да се омъжи – обади се Тони и се засмя.
- Не! - скара му се тя. - Ужас!
- Мая иска да се омъжи! - повтори той с по-висок глас, за да я дразни.
- Стига! - извика му отново тя и започнаха да се гонят край мен.
Още помня онази сутрин, в средата на лятото. Беше събота. Родителите ми си бяха вкъщи. Събудих се от уханието на мекици, което стигаше до стаята ми. Станах бързо от леглото и отворих прозореца. Навън беше топло, слънцето огряваше планините наоколо, а семейството щъркели вече се бе настанило на дървото пред къщата ни. Усмихнах се, защото знаех, че и този ден ще е прекрасен, защото ще го прекарам с приятелите си.
Отидох в кухнята и видях родителите си около масата. Пред тях имаше кафе и закуска, но те стояха мълчаливи и не докосваха храната. Майка ми ме погледна с влажен поглед, в който прочетох, че нещо не е наред. Усмивката се изпари от лицето ми. Седнах бавно на моя стол и погледнах към баща ми. Той докосна ръката ми.
- Трябва да ти кажем нещо, момчето ми – обади се с тих и грижовен глас. - Нещо много лошо се е случило. Но ти си вече голям и трябва да го приемеш. - Направи пауза, в която сякаш усещах, че се опитва да събере смелост, за да ми каже следващите думи. - Снощи Мая не се е прибрала вкъщи. Рано сутринта са я намерили удавена в реката. Приятелката ти е починала.
- Мая?! - попитах шепнешком, а очите ми се бяха отворили широко.
Баща ми кимна. Погледнах към майка ми. Тя не издържа на напрежението, скри лицето в дланите си и заплака. Станах от мястото си и с малки крачки се върнах отново в стаята. Легнах на леглото и заплаках. Не излязох от вкъщи цяла седмица. Не исках да се храня, да пия вода, не исках да виждам и разговарям с никого.
От този ден нататък моят живот се промени. С Томи вече не ходихме да си играем край реката. Вече дори не излизахме често заедно навън. Нашите планове за лятната ваканция бяха напълно осуетени. Така и не успяхме да се научим да плуваме. Къщата на дървото в гората – остана непостроена. А толкова много камъчета в реката сякаш копнееха сръчните ръце на Мая да ги докосне и да ги дари с красиви цветове. Но тя си беше отишла завинаги. И никой не разбра точната причина за инцидента.
Преди началото на следващата учебна година, родителите ми продадоха къщата ни на село. Събрахме си багажа и се преместихме да живеем в града. Записаха ме в ново училище, в което щях да се запозная с нови деца и да завържа нови приятелства. Майка ми и баща ми искаха да ме откъснат от случилото се с Мая и знам, че го направиха за мое добро. Но усещах, че повече няма да видя Томи. А дори не успях да се сбогувам с него...
Единственото, което ми остана от моите скъпи приятели, бяха всички спомени, които носих в съзнанието си за тях. Вечер, преди да заспя, си спомнях как играхме в гората, как събирахме "съкровища" от реката, как си говорихме и се смяхме с часове.
Доказателство за това минало, което се страхувах, че си е отишло завинаги и че може да го забравя един ден, беше една торбичка, която носих винаги в джоба си за късмет. Малка торбичка от плат, завързана с червена панделка, а в нея имаше... шепа камъчета.
Годините минаваха бързо. Месеците се отронваха толкова неусетно от календара, че ми напомняха на есенни листа, които бързаха да потънат в прегръдката на земята. Пораснах. Завърших образованието си. Преместих се в столицата и виждах родителите си рядко. Всячески се опитвах да сбъдна мечтите си и да стигна до моето щастие.
Станах писател на детско-юношески романи. Моите книги бяха толкова четени, че често вестниците писаха за мен и ме каниха на представяния в различни градове. След като постигнах успех в моята кариера, срещнах и любовта на живота си. Оженихме се и заживяхме заедно. Дори започнахме да обмисляме възможността да си имаме дете. Всичко вървеше по-добре, отколкото някога си го бях представял.
Един зимен ден, когато всичко навън се бе завило в снежно одеяло, а от небето продължаваха да се сипят снежинки, аз стоях на писалището си зад прозореца. Погледът ми се рееше отвъд стъклото, което ме делеше с бялата приказка. А на масата пред мен стоеше белият лист, който чакаше да бъде запълнен.
Но сякаш за пръв път в моя живот, аз не знаех как да го направя. Не знаех какво да напиша. В мислите ми се въртяха какви ли не идеи, но нищо сериозно, което да докосне сърцето ми, та да пиша за него.
Тогава съпругата ми дойде при мен. Прегърна ме, целуна ме и се взря в пейзажа зад прозореца, който бе задържал вниманието ми.
- Не знаеш какво да напишеш? - попита ме тя.
- Така е от няколко седмици. Изглежда вдъхновението ми се е изпарило.
- Не вярвам в това. Може би просто се нуждаеш от малко почивка.
Целунах я и тя тръгна към вратата. Точно преди да ме остави отново сам в тишината на стаята, чух как се спря. Усещах погледа ѝ върху себе си, но известно време не казваше нищо. Накрая заговори.
- Защо не пишеш за приятелството, което си ми разказвал, че си имал в детството си? За онези незабравими спомени, които все още те карат да се смееш и да плачеш, когато ги извикаш в съзнанието си?
И казвайки това, излезе от стаята.
Обмислих идеята. Може би дори самата мисъл за нея, ме вдъхновяваше, разтуптяваше сърцето ми като лудо. Усещах прилив на енергия и желание да пиша за всичко, което се беше случило с мен, Томи и Мая. След няколко дни осъзнах, че имам нужда да се върна на родното си място.
Трябваше да посетя отново гората, в която щяхме да си построим къщи на дърветата и да живеем заедно. Исках да видя реката, от която събирахме камъчета, а Мая ги оцветяваше. Исках отново да мина по пътя, по който съм вървял като дете.
Съвсем скоро заминах за селото. Транспортът до него се оказа по-труден, отколкото си мислих. Бях разочарован, че в XXI век има места, които са като откъснати от света. И може би разочарованието ми бе толкова голямо, защото това бе именно моето родно място, което сякаш не означаваше нищо за останалите хора в околността, а за мен бе цяла една вселена.
Тръгнах по пътя, който беше толкова променен. Площадът ми се струваше много по-малък и незначителен, отколкото го помнех. Сградите, които навремето бяха магазини, пекарни и работилници, бяха полуразрушени и потънали в забрава.
Училището, в което учих, вече беше затворено и площадката пред него отдавна не беше чувала детски смях. Дворът бе обрасъл в бурени и никой не се интересуваше от това. Болеше ме. Очите ми бяха пълни със сълзи, спомняйки си всичко такова, каквото е било някога.
Родният ми дом също беше запуснат. Предположих, че възрастните хора, които бяха купили имота отдавна са починали, а децата им живеят някъде далече и не се интересуват от тази стара селска къща. Все пак останах малко пред сградата.
Оглеждайки фасадата ѝ, пред мен изникваха картините, в които тичах на двора, споменът за стаята ми, уютните вечери с родителите ми и вкусните ястия на майка ми, чийто аромат се носеше навсякъде. Искаше ми се да заплача. Искаше ми се да върна времето и да се озова отново в онези години на моето безгрижно детство. Исках всичко да бъде както преди.
- Те отдавна починаха – чух глас зад себе си.
Обърнах се и видях един старец, подпиращ се на дървена тояга вместо бастун. Гледаше ме странно. Другоземците по принцип бяха гледани с недоверие от хората по селата. Но аз бях роден тук! Това бе родното ми място!
- Аз не идвам заради хората, които последно са живели тук – обясних. - Преди те да купят имота, това бе моята родна къща.
Опитах да му обясня кои са родителите ми, но той не си спомняше. Реших да го попитам за Томи. Исках да разбера дали е добре моят приятел и да го видя отново след толкова много години. А дали ме помнеше? Боях се, че може би е забравил за нашето приятелство и за всички хубави моменти, които сме имали заедно, заради това, че си заминах, без да се сбогувам с него... Но старецът ми каза, че родителите му са починали и от много време никой не е чувал нищо за него.
Следващите му думи ме накараха да настръхна.
- Може и той да е умрял – каза старецът.
Не исках да повярвам на думите му. Не исках дори да го слушам повече. Сбогувах се с него и отидох край реката. Само тя си бе все същата. Годините не я бяха променили, както и брега около нея. Беше все така красива, буйна и скрита от дърветата в сянка.
Седнах на дънера на едно дърво и се вгледах в течащата вода. Спомените изникваха в съзнанието ми и ме обгръщаха. Наливаха сърцето ми с радост и болка. Чувствата в мен бяха толкова силни, блъскаха се едно в друго и не ми даваха покой. Заплаках.
Още същия следобед се върнах в близкия град, където живяха родителите ми. Щях да прекарам нощта при тях и да им разкажа за посещението ми в селото. Вървейки към къщата, минах през центъра. Беше обагрен в множество празнични светлини, заради наближаващите коледни празници. Хората се разхождаха в студената вечер и се наслаждаваха на спокойствието. Чуваха се улични музиканти, които бяха решили да спечелят малко пари с таланта си. Минавайки покрай всеки един от тях, им давах по символична банкнота.
В края на главната улица на града имаше църква. Вратата ѝ беше затворена, но пред нея стоеше някакъв мъж. Беше облечен в дебели зимни дрехи, които личеше, че са стари и протрити. Обувките му бяха скъсани, а шапката на главата му – прекалено голяма за него. Хората го подминаваха, без да го забелязват. Но аз исках да му помогна, макар и с нещо малко. Затова се доближих до него.
Той беше свел погледа си към земята и не ме погледна, когато застанах до него. До краката му имаше метална чашка, в която бе събрал няколко монети, които нямаше да му стигнат дори за хляб. Извадих от портфейла си банкнота и понечих да му я оставя, за да се нахрани тази вечер. И тогава видях нещо, което ме накара да застина на мястото си.
В грубите му напукани от студа ръце имаше нещо. Държеше шепа камъчета, които бяха оцветени с различни цветове. Някои от тях наподобяваха бръмбари, други калинки или малки цветя. Бяха камъчетата на Мая! Едва виждах, защото очите ми се бяха напълнили със сълзи. Стоях все така замръзнал пред човека на входа на църквата, но той не вдигаше поглед. Прехвърляше камъчетата ту в едната, ту в другата си ръка.
Бръкнах в джоба на панталона си. Извадих оттам малката торбичка от плат с червена връв, която носих винаги в себе си за късмет. Изсипах съдържанието ѝ в дланта си – шепа камъчета. Наведох се надолу и ги сложих в чашката на премръзналия човек. Когато чу дрънченето, той погледна към канчето. Видя цветните камъчета. Разтвори дланта си и огледа тези, които имаше той. Бяха същите! Тогава вдигна поглед към мен. И ме позна! Аз също го познах!
Беше той. Беше Томи. Макар и по-различен, по-пораснал. Лицето му беше мръсно, имаше брада. Бръчки се появяваха около очите му, покрити със сенки от недоспиване. Видях усмивката, която се роди върху напуканите му устни, а от очите му закапаха сълзи. Коленичих до него и го прегърнах. Дълго време стояхме така – прегърнати, безмълвни, плачейки на рамото на свой приятел.
По-късно поканих Томи в дома на родителите ми. Говорихме си дълго време. Разбрах, че родителите му починали малко след като продадохме къщата на село. Той се преместил в града. Оженил се и бил много щастлив. Имал хубава работа, която му помагала да се издържа. Не строял къщи, но все пак бил доволен.
Докато един ден жена му не се разболяла и не починала. Той останал съвсем сам. Затворил се в себе си, не искал да говори и да се вижда с никой. Загубил работата и дома си. Останал на улицата, разчитайки на милостинята на минувачите. Беше изгубил желание за живот. Беше изгубил мечтите си.
След тази среща с моя приятел от детството, аз не го оставих да си отиде. Помогнах му. Направих всичко по силите си, за да го накарам отново да обикне живота, да се запали у него желанието да се бори и да иска да бъде отново щастлив. И успях! Върнах му надеждата и усмивката върху лицето. Сега той има отново работа, ожени се повторно и скоро ще има дете. А случилото се преди това, беше просто тъмно минало, което остави зад себе си.
А торбичката с шепа камъчета е все още в мен. Постоянно я нося в джоба си, защото наистина повярвах, че тя ми носи късмет. Тя ме събра отново с моя приятел от детството. Даде ми шанс да му помогна и да го върна към живота. Това ме прави толкова щастлив!
Пълни сърцето ми с радост и... вдъхновение. Вярвам също, че някъде от небето, Мая ме наблюдава. Може би сега и тя е доволна, защото благодарение на нейните шарени камъчета и малко побутване от съдбата, с Томи отново се намерихме. Спасихме се един друг и отново възродихме приятелството си.
Снимка: haikudeck.com
