цветно

Шепа разпилени череши

Снимка: pixabay.com

Утрото пристъпи тихо с босите си крака и хвърли розовия си поглед към леко отворения прозорец. Слънцето облиза босия крак, който се подаваше изпод шарената завивка и топлите му лъчи заиграха в червеникави къдрици, разпилени по възглавницата.

Дарина протегна високо ръце и се усмихна. Отдавна не беше спала толкова добре. Явно наистина имаше нужда от почивка. Напоследък се затрупваше с работа и не отделяше време за нищо друго. Обичаше работата си в списанието и влагаше в нея цялата си страст и енергия. Заради нея обаче в последно време не забелязваше хората около себе си, нямаше време за срещи с приятелите си, нито пък за забавления.

Баба й често се шегуваше, че от тази работа не може да си намери мъж. Тя се засмиваше и казваше, че такива като нея рядко се срещат и затова сигурно ще се наложи да почака по-дълго. Животът обаче е странно нещо и когато ние самите не разбираме, че е време да се спрем за малко и да си дадем почивка, животът прави това вместо нас.

Един ден получаваме знак, който ни предупреждава, че е време за почивка. Ако продължаваме да си правим оглушки, знакът става по-настойчив и тогава сме принудени да спрем, дори и да не искаме. Има хора, които спират при първото леко предупреждение, други - при следващото, а има и такива, които не разбират от предупреждения, докато не си строшат главите.

Дарина беше от най-твърдоглавите. Не обърна внимание на пристъпите на мигрена, пропусна сериозната настинка, която получи след едно проучване за статията, която пишеше и чак когато се спъна на стълбите и едва не счупи крака си реши, че е време да си почине.

Една приятелка й предложи да замине за седмица в едно китно планинско селце, където хем ще си почине, хем ще се зареди с нови идеи. Първоначално Дарина не искаше, но после реши, че е добра идея да си почине малко, особено по това време от годината.

И ето, че сега лежеше в голямото дървено легло в една чудна къщичка за гости, с най-любезната стопанка на света и се усмихваше на първите слънчеви лъчи. Беше толкова тихо. Само някакво весело чуруликане се чуваше отвън.

Тя стана и дръпна пердето. Кожата й настръхна от утринния хлад и изпълни цялото й същество със свежест и аромат на цъфнал трендафил. Подухваше лек ветрец и тя долови мирис на прясно сварено кафе. Божичко - помисли си тя и плесна с ръце - може ли да има по-добро начало на деня от това!

След сладка приказка с домакинята, която беше приготвила закуска и кафе, Дарина реши да се поразходи из селото. Учудваше се колко спокойно изглеждаше всичко тук. Даваше си сметка от колко неща се лишаваха хората в големия град.

Постоянният маратон, надпреварата с времето, прахоляка и шумотевицата бяха толкова изтощителни, че остава човек без сили. Докъде сме се докарали, щом тишината и спокойствието вече бяха лукс - питаше се тя - докато се спираше пред каменните огради на къщите.

Беше се екипирала с фотоапарат и бележника, без който никъде не ходеше. Може да беше старомодно, но обичаше да си нахвърля неща в този бележник. Освен това си мислеше, че й носи късмет, а това хич не беше за пренебрегване.

Следващата къща я накара да ахне. Дори и не подозираше, че още може да има такива къщи. Сякаш се пренесе някъде далече, в детството си, в бабината къща. Можеше да помирише онова време във внезапно появилия се спомен. Миризма на стара дървена ракла, смесена с аромата на жълти ябълки и кехлибарено грозде. От малката къща се виждаше само покрива, защото дървената ограда и работилничката до нея я закриваха.

Два пълзящи розови храста в жълто и светло-червено се катереха по прозореца и достигаха покрива, обвивайки керемидите с цветовете си. Отред, пред работилницата имаше голяма глинена делва и подпряно на нея дървено колело от каруца, по което се бяха увили шарени сладки грахчета. Отгоре до прозореца беше закачен стар газов фенер, който леко се поклащаше от вятъра.

Дарина извади фотоапарата и започна да снима. Беше пленена от красотата на това място. Беше пълно със звуци и аромат. Аромат на детство. Никога не си беше мислела, че детството може да мирише по някакъв начин, но сега тук го усещаше, макар че и самата тя не можеше да определи точно на какво мирише. Защото миризмата се смесваше със звуци.

Смесица от аромати - прясна трева и печени чушки, и звук от шляпащи в локвите боси крака; аромат на праскови и лято с песента на щурци... Докато прибираше апарата в торбата си, от къщата се появи един дребен мил човечец със силно загоряло от слънцето лице и благ поглед.

- Здравей, момиче! - поздрави я той. - Хубав ден е днеска!

- Прекрасен! - усмихна се Дарина. - Вие ли сте стопанинът на тази хубава къща?

- Аз съм сега - обясни той. - Навремето я е строил моя дядо, семейна къща. Някога ще остане на внука ми... Той е архитект и ще се погрижи за нея.

Дарина кимна с глава:

- Сигурно ще бъде в добри ръце.

Поговориха още малко и тя пожела на човека хубав ден. Той я помоли да изчака за малко и тя седна на бордюра. Когато бай Пешо, така се казваше човекът, се върна, в ръцете си носеше череши във фуния, свита от шарен вестник.

- Да си хапнеш от нашите череши. Много са сладки тази година. От слънцето е!

- Много благодаря! - засмя се Дарина. - Много обичам череши!

След малко отново тръгна по тесните пътечки, обрасли с трева и дребни цветенца. Беше се загледала в едно шарено птиче встрани на пътя и не забеляза човека с колелото, който се зададе от завоя. Беше толкова бързо и неочаквано, че се опомни чак когато се намери на земята с разпилените по земята череши. Малко по- надолу се търкаляше колелото, а неговия водач тичаше към нея с охлузено коляно.

- Добре ли сте?- попита той. - Не ви видях, много съжалявам...

- И аз не ви видях, бях се отплеснала някъде... - усмихна му се Дарина. - Аз съм Дарина.

- Аз съм Венци - усмихна се мъжът и и подаде ръката си. - Странен начин за запознанство, не мислите ли?

Дарина само кимна и очите й заблестяха. Венци й предложи да я разведе наоколо и да й покаже най-хубавите места, а тя с радост прие. През целия път бърбореха за какво ли не, сякаш бяха близки приятели, които отдавна не се бяха виждали и просто продължават разговора си от последния път.

Той й разказваше историята на селото, забавни случки за обитателите, показваше й интересни растения и дървета. Скоро излязоха на една широка поляна, пълна с маргаритки и розови макове с тънки стъбълца. В края имаше широка дървена ограда, зад която се простираха обширни ниви. Точно до нея, под една акация имаше дървена пейка, на която двамата седнаха да си починат.

- Какво мислиш за това място?- попита Венци.

- Мисля, че е най-прекрасното място, на което съм била напоследък! - отговори Дарина въодушевено. - Всичко тук е толкова различно от живота, който водим. Всичко изглежда толкова ярко, живо и изпълнено...

- С цвят и звук - довърши той. - Даже може да чуеш шепота в тревата от търкалящите се кристалчета роса и да видиш как живителния сок минава по прозрачните стъбълца рано сутрин. Трябва да го видиш, Дарина. Трябва да усетиш магията на зазоряване. Когато се събужда природата и може да узнаеш тайните й.

Дари го погледна изненадана. Отдавна не беше чувала мъж да говори подобни неща.

Унесени в сладки приказки, не усетиха как е минало толкова време. Венци й каза, че ще я изпрати, но първо искал да остави колелото и да й покаже къщата на дядо му. Дарина се засмя весело, когато видя, че спират пред къщата на бай Пешо, който се оказа дядото на Венци. А самият Венци - талантливият млад архитект, който щеше да се погрижи за къщата след време.

Вечерта Дарина дълго време не можа да заспи. Беше прекарала най-чудесния ден на света с един също толкова чудесен човек. Искаше престоят й на това чудесно място да не свършва. Розовите й мисли й донесоха красиви розови сънища и тя цяла нощ се усмихваше насън.

Когато утрото я събуди с процеждащия се през пердетата хлад, тя бързо отвори очи. Беше сигурна, че снощи е затворила прозореца, а сега пердето свободно се развяваше. Стана да затвори и тогава видя плетена кошница, пълна с череши и букет маргаритки, поръсени с капчици роса.

Между цветята намери бележка, написана на ръка. "Благодаря за чудесния ден! Чуй маргаритките! Казват, че ти си моето момиче, а аз твоето момче. Ако искаш да се увериш, ела днес у дома на обяд!"

Дарина се засмя и очите й заблестяха.

Месец по-късно запозна баба си с бъдещия си съпруг. Когато я попита как са се срещнали, тя се усмихна: - Събраха ни шепа разпилени череши...

Из "Късчета лято в хербарий за спомени", Македонка Шутова

Cъбития

Мисъл на деня