цветно

Синьото лято на нашето детство

Снимка: pixabay.com

Облегнати на олющения от времето и зеленясал от мъх прозорец се връщаме пак в онези прекрасни дни от нашето детство.

Понякога след дългото лутане по кръстопътищата на живота, изкачвайки стръмни пътеки или тичайки по нанадолнището, галени от слънце или блъскани от вятър, оцелели в бури или щастливи в спокойни води ни трябва място, където да свием платната и където да се спрем.

Някъде, където се чувстваме щастливи и спокойни. На място, което връща спомените и изтръгва въздишки по нещо хубаво и изгубено завинаги. Или може би не е?

Може ли да кажем, че нещо е изгубено завинаги, щом все още живее в сърцето ни? То е там. Най-специалното място - синьото лято на нашето детство. Защо точно синьо? Не е само заради името на любимото филмче от онова време, а заради безоблачната синя свобода и игрите на открито.

Гледаме пейзажа през отворения прозорец и се питаме какво е различното? Това е същият този отрязък от света навън, който сме виждали стотици пъти през същия този прозорец, по време на веселите ни игри. Уж е същото, но не съвсем.

Времето е оставило отпечатъка си и ни кара да гледаме по друг начин. Сега изглежда пусто и самотно. Сякаш времето е измило цветовете на картината отвън и тя изглежда беззвучна и бледа. Къде е изчезнал смехът, събиран с години тук? От красивата някога къща е останал само този прозорец - единственият свидетел от нашето детство.

Разхождаш се из буренака и там някъде из храсталака виждаш пак онази красива градина и лехите с цветя, групата малки рошави деца с щастливи лица, които тичат наоколо и се пръскат с вода, напълнена в тубички от веро. От онези, зелените.

Странно се чувства човек, завърнал се отново по местата, които е обичал. Избуялите изведнъж чувства те връхлитат с такава голяма сила, че могат да те съборят на земята и да накарат да се разплачеш.

Увиват се около теб, премятат се в главата ти, правейки емоциите още по-силни. Смесени чувства - на щастие от милите спомени и тъга по изминалото време и забравата, разрушаваща местата и случките, свързани с тях.

Тъжно е да видиш място, свързано с толкова спомени почти разрушено… самотно и плашещо, също както полюшваща се люлка на празна детска площадка през нощта. Но..."всичко тече, всичко се променя". Не може за забавим хода на времето. Единствено може да запазим спомените непокътнати и да се потопим отново в ярките цветове от нашето детство.

Кривите улички, наситени с аромата на зрели смокини и звънкия смях на групата деца, играещи на ластик. Наредените по пейките и бордюрите баби и млади майки, чоплещи семки, докато децата тичат наоколо. Ето ги! Пак са тук, но вече майките са станали баби, а децата - майки, които също имат деца. С разликата, че децата вече не играят на ластик. Съвременните деца не знят такива игри.

А колко изобретателни бяха децата в нашето детство! Свободни да развиват фантазията си, необременени от проблемите на големите. Дали не бяха по-свободни от сегашните? Дали нещата, които сега притежават децата ги правят по-щастливи? Дали днешният технологичен свят не ги прави по-зависими? Може би никога няма да разберат нещата, за които им разказваме, вълшебните дни от синьото лято на нашето детство.

Пейките, претъпкани с възрастни хора, събрани за сладка приказка, вече ги няма. Вместо тях - навсякъде накацали безразборно големи сгради - празни и с неясно бъдеще.

Полъх от вятър разнася аромата на прясно изпечен хляб и банички те връща далече назад - нареден на дългата опашка за хляб. "Добруджа" или "Стара Загора" - пита усмихнат продавачът…

Имаше нещо специално в чакането на опашките за хляб за децата. То си беше същинско забавление. Чакането на камиона с палетата с топъл хляб от хлебозавода. Прибран в мрежестите чанти и винаги с изядено от едната страна едното крайче по пътя към дома.

Вкусът на дебела филия, намазана с лютеница, изядена на улицата...

Спомените идват бързо един след друг и се нареждат във верижката на времето. Някои от тях са бледи, други ярки, едни кънтят в ушите ти, а други са беззвучни. Някои съвсем пресни, а други скрити дълбоко. Понякога е нужно съвсем малко, за да ги извадиш на светло - позната мелодия, полъх на вятър, стръкче теменужки...

Щастливо място за почивка е детството! Игрите на криеница, смехът до тъмно в летните вечери, питките, направени от кал, поръсени с трева и "запечени" на слънце, веселите истории около огъня зад блока, ожулените колене от катерене по дърветата, сапунените мехури...

Смехът, радостта, свободата… всичко е там - в нашето синьо лято. Много неща са се променили, ние сме се променили. Лошото е, че понякога хората забравят, че са били деца. Загубили са способността да се радват и да правят щури неща. А колко малко само е нужно, за да почувстваш отново дете!

Да вземем цвете, станиол от бонбон и парче стъкло и да ги заровим в пясъка... там ще пазим спомена за нашето синьо лято...

Из "Приказки за живота на големите", Македонка Шутова

Cъбития

Мисъл на деня