Спасението е в незамърсяването на духовността. Но първо трябва да я преоткрием в себе си и да я възродим
От Лияна Фероли
А обичта и сливането ни със свещената природа ще ни подготви за така нужното ни пречистване.
В рамките на Дните на Кърджали, на 13.10. от 18 часа в НЧ "Обединение 1913" (залата над книжарница "Спектър"), ще бъде представена новата книга на поета-краевед Венцислав Стайков "Скалните кощери. Дневници на родопския пътешественик".
Той публикува пътеписи и фоторазкази за природните и археологическите забележителности на Източните Родопи във в. "Нов живот", "Перперикон", в. "Тракия". Автор е на девет поетични книги "Мисли на един луд", "Забравени богове", "Бяла граница", "Билет за небето", "Млечни пътеки", "Ескизи от юг", "Цяла нощ те скитам", "Процеп за дишане".
Стиховете му са превеждани на френски, руски, турски и гръцки език. Носител е на редица национални поетични награди, както и на втора награда от фотоконкурса "Аз, репортерът на Източните Родопи". Участва в различни културни прояви. Организатор е на пленера "Поетични вечери под Перперикон", който събира творци от цялата страна и от чужбина.
При Светлината се отива най-вече със светлина.
Венци Стайков или сливането с поезията в лоното на природата.
В почти неземната красота на нашата Родопа, в която "бялото прелива в зелено и после в червената диря на залеза", по думите на виновника за днешната среща, в която дори мракът е като светнала кошара, битува много мъдрост и смирение, защото преди това те са имали своята проекция в душите на нейните чисти по сърце и дух обитатели.
Те с хилядолетия са отразявали и умножавали тази красота, която са събирали от Светлината в себе си. А после са я изпявали, рисували, сънували, бленували… Такъв е случаят и с нашия приятел Венци Стайков – поета, публициста, краеведа, фотолюбителя, пътешественика…
Има много пътешественици, обичащи и милеещи за природата – тази, която ражда и съхранява нашите корени, нашия род. Която разшифрова всеки наш поглед, всяка дума, всеки вопъл, всяко мълчание… Но малцина са успявали да се доближат така близо до нейните тайни.
А това е ставало, когато Тя, Майката на всички неща ги е обичала твърде много – като верни и предани нейни синове и дъщери. Но когато това се случи, както е при Венци, Духът на Природата е показвал своя истински лик и е ставал Водител на пътеките, крачките, мечтите на своите избраници.
Истинската същност на Венци се крие в поезията, която извира отвсякъде, сякаш е основен фундамент на всичко и всеки. Но най-интересното при него е това, че той се разтваря и слива с нея най-вече в лоното на природата.
Подхожда към всичко в нея с голяма естественост и любов към обикновените и отрудени родопчани, много от тях близки негови приятели. Дори и когато живеят заедно с добитъка, той бича техните по детски чисти души, в чийто свят вижда мигове "равни на ангелите и на орлите".
Вижда цвета на съвършенството, на Божията мъдрост. Казва, че винаги можеш чрез природата да преоткриеш себе си в един застинал поглед на хилядолетна скала или в препускащите форми на облаците. Че тя е вечна и неподвластна на времето, като скалите. Като уникална картина, в която облаците и вятърът трият и рисуват наново и наново.
Затова в стиховете си, и във фотосите си, в пътеписите си, Венци се изправя пред нас оголен и разкрит до дъното на душата си. Всичко за него е като един и същи миг. Изразил го е с думите си: "Фотоапаратът е щракнал и аз съм затворил тетрадката".
Като един много голям природолюбител, Венци е развил и много вярна интуиция, която го води към новооткрити кътчета на Майката-земя, към нови и неподозирани тълкувания. Така и вече се досеща, че творчеството му също ще премине в нови литературни измерения.
И то ще зафиксира само изкристализиралото в дългите духовни търсения чисто и самородно "злато", тръгнало най-вече от изригващия от сърцето му мистичен екстаз. Това е така нареченият велик принцип на съответствието, на подобието, според който при Светлината се отива най-вече със светлина.
И колкото повече стават тези съответствия, толкова по-силни стават взривяванията в пространствата на Духа, довеждащи до масовите просветления. Нещо, което вече е започнало, заедно с увеличаващите се изпитания и препятствия по този път.
Именно в това се крие и най-съществената черта от същността на Венци. И той я развива, отстоява и предава по възможно най-естествения и ненатрапчиво елегантен начин. Защото в него диша любовта към светостта – тази, към която се стремят всички земни форми.
Тази, в която всичките части на Цялото, на Любовта, се сливат в мистичен съюз. Но само човекът може със своята Божествена искра в себе си да разжаря този светъл огън на посвещение във вечност. А пък поетът още повече. Особено сега, когато идва огънят на Любовта, който ще промени света. И той винаги го е правил, но сега с още по-голяма лекота и жар. Като нашия приятел Венци!
На добър път в това негово Пътуване, в което Пътникът и Пътят стават едно!
- Венци, все си мисля, че не можеш без пътешествията си сред природата, не защото търсиш уединение в нея, а срещата на твоя с нейния независим дух...
- И едното и другото е. Понякога ми се иска да се загубя в дебрите й, да бъда сам. И много често съм го правил. По-рядко, но и сега ми се случва това уединение. Всъщност, аз сам го търся. Друг път съм с група приятели, с които е най-хубавото нещо да споделиш тръпката към мистичното и възвишеното. А по принцип няма независим дух, защото има някаква порочна зависимост от гравитацията на тялото и мисълта, наречени грехове.
- Ти доказа, че се движиш с хода на природата, с нейното търпение, не бързаш за никъде, дали пък вече си част от Всякъдето, като все по-сливащ се с природните и свещените тайнства?
- Няма нищо по-хубаво от това да се слееш с природните сили. Когато любовта е взаимна, усещаш, че Природата те обича. Навсякъде. И ти подарява на хапки от своите тайнства. И всяка хапка е като пречистващ залък.
- Ти умееш да виждаш прекрасното в обикновеното, това не е ли също един от признаците на мъдростта, кое друго ни прави мъдри?
- Прекрасните неща са навсякъде. И са необикновени за този, който умее да се вглежда. Винаги можеш да преоткриеш себе си в един застинал поглед на хилядолетна скала или в препускащите форми на облаците. Мъдростта е навсякъде. Тя е вечна и неподвластна на времето, като скалите. А в същото време тя често е като уникална картина, в която облаците и вятърът трият и рисуват наново и наново.
- Мъдростта ни прави и новатори, съмняващи се в старите пътища, но и търсещи съвсем непознати пътечки и друмища, както сред природата, така и в духовните търсения. Защо ни зове така настоятелно новото, непознатото и най-вече неописуемото?
- Не знам дали човек може да помъдрее за един човешки живот. Съмнявам се. Както се съмнявам в посланията на някои религии. Струва ми се, че мъдростта се получава с натрупване на много опитност. А това няма как да се случи в един живот. Пътеките, които откриваме с моите приятели, светилищата, до които се докосваме, всъщност, са това, което преоткриваме в себе си, защото всичко е в нас.
- Тук и поезията помага много, защото само тя се опитва да изрази донякъде неизразимото… Ти написа доста поетични книги, но, някак си, пътеписите, пътешествията, сякаш, сега взимат връх…
- Никога не съм загърбвал поезията. Тя е неописуема тръпка и този, който не се е докосвал до нея истински, не знае какво щастие и удовлетворение носи тя. Написах девет поетични книги. До сега. И когато си мислех, че десетата ще е един поетичен сборник на моите стихове, се появи книгата ми с пътеписи „Скалните кошери“. Може би минавам в друго литературно измерение.
- Всички пътища водели към Рим, се казва, но онзи вътрешен, само твой "Рим", само той ли е, който оставя някакви следи след теб? Що за цел е пък всеобщата цел?
- Според мен всеки трябва да извърви пътя си до своя "Рим". И тогава пътищата се сливат. Поотделно, но и заедно. Преди две седмици бях с група от десет човека високо в Родопа планина. Нямаше никакъв обхват на телефонните оператори. Ако нещо се беше случило само с един от нас, всички други щяха да носят последствията от това. Там, на високото и непристъпното, осъзнаваш колко е значим всеки и колко е важно да бъдем заедно.
- Какво намираме по неведомите пътища на живота – само вложеното от нас или и това от другите или всичко наедно?
- Наистина са неведоми пътищата на живота. Понякога, когато си най-радостен, ти се стоварват най-тъмните облаци на съдбата. Може да те застигне смърт на близък човек или нещо, което трудно може да се преодолее. Животът е едно безкрайно изпитание и добиване на опитност. Докато дойде мъдростта.
- Кога, Венци, според теб, думите могат да почакат, кога спира вътрешното и външното бърборене и кога започва великото слушане, това на Природата и на нейния Творец, които, вероятно, са едно и също нещо?
- Преди години боравех с думите. Създавах моята поетична вселена, а в същото време се съпротивлявах на тях. Казвах, че думите са временно явление. Че в бъдеще хората няма да имат нужда от тях. Ще се изразяват само със силата на мисълта си. А тя ще е много по-възвишена и няма да замърсява духовността. Сега попадаме в една огромна паяжина от човешко бърборене, а най-отровните паяци в нея са лидерите ни, които ние самите създаваме. Вярвам, че има достатъчно добри хора, които ще се противопоставят на това. Сега идва ново поколение, което наричаме „индигови деца“. Те ще се вслушват в ромоленето на потоците, в шума на боровете и в посланията от Космоса, които се пречупват през трапецовидните ниши, създадени от древните ни предци.
- Научи ли, Венци, какво е святост, светилище? Светлина, Чистота, Единение с Бога или просто Цялост, със самия себе си и с всичко останало…
- Уча се. И се радвам като малко дете, че всички тези ценни думи, които си написала с главни букви, ме допускат в своите светилища и виждам все нови неща. Това е част от Мъдростта.
- Много ти е хубаво заглавието на книгата. Скалата е паметта, а Кошерът – Целостта…
- Заглавието на тази книга дойде от срещата ми с различни хора при моите посещения в различни райони на Източните Родопи. Някъде казват на скалните трапецовидни ниши кованджици, което означава кошери. Другаде ги наричат пенджури, което е прозорци. Затова в тази книга реших да ги нарека „кошери“, както са по-известни в този район, за който пиша в пътеписите си. Може би в следващата книга ще отворим "прозорците".
- Според природните принципи, хиляди гори се крият в един жълъд, но кой е жълъдът на днешното ни конфронтирано и разединено до неузнаваемост общество?
- Политическите лидери никога няма да бъдат жълъди. Те са гнили още от самото им създаване. А хората са като дивите прасета, създават ги, за да ги изядат след това.
- Може би, спасението е във връщането към единствено реалната реалност – тази на Духа и неговия символ - природата. Тъй като цивилизацията е изтрила нашите естествени инстинкти, призивът на Русо: "Назад към природата!" може ли да даде нужния тласък за движението на света напред?
- Има редица философи, които са казвали крилати фрази. Но по-важно е да се вслушваме във вътрешния си глас и да осъзнаем, че ние сме в една цялост с Майката-природа и няма нищо по-хубаво от това да се слееш с нея винаги, когато ти е възможно.
Интервюто взе: Лияна Фероли
