Сюжетът
Роберт Дончев се събуждаше много рано, преди прозорците да посинеят, преди да пропеят птичките в църковния двор, преди първия курс на асансьора до десетия етаж, който събуждаше с трясък цялата северна секция на блока.
Първата му работа беше да изчисли времето на непробудния си сън, за да установи как действа рудотела и реланиума – според случая, да си припомни дали е имал съновидение и след справката с тълковника отпреди петдесет години да нахвърли на лист хартия плана си за деня.
Задължително изпиваше по едно джезве какао, изпушваше поне три-четири цигари, докато сърбаше от чашата си и нагласяше радиоприемника на Свободна Европа – навик отпреди "революцията", който повдигаше тонуса му. Хващаше се за лошата новина и започваше да псува най-спряганите имена на политици по азбучен ред.
След справката за времето и съобразно плана за "действие", той избираше подходящ костюм, риза, вратовръзка и чорапи. Никога не се отказваше от удоволствието да демонстрира стил в облеклото, за разлика от поведението му, което беше смесица от аристократични маниери и необуздано нахалство, стихийно обладаващо пространството, чийто център беше естествено той.
Роберт Дончев бе прекрачил границата към третата възраст, но това ни най-малко смущаваше самочувствието и амбициите му – напротив – точно сега се чувстваше пълноценен, физически силен и тепърва реши, че е дошло времето да смае света, внасяйки ред и порядък във взаимоотношенията и отговорността на всеки към постановките на гражданското самосъзнание.
Към седем часа задължително проверяваше луминисцентното осветление на булеварда, което в късна есен и през зимата се самоизключваше едва към девет – десет часа. Следваше обаждане в Енергото, общината и понякога в полицията. Отсреща бяха свикнали с ежедневните му сигнали за разхищение на тока, приемаха упреците или затваряха телефона. Следваше заклеймяване на всички чиновници, до един мижитурки, кмета, кръстен от Роберт Дончев Маркиздьопоза и накрая цялата обществена система.
По-приятната част започваше със задължителния хладен душ. След него Роберт Дончев сядаше зад пишещата машинка и за отрицателно време съчиняваше стихотворение, пътепис, есе или студия – изобщо, всички жанрове бяха "в краката му", както и "тъпите журналисти" и редактори от местните медии.
Мисълта, че божият ден беше за него един шанс да "разбие" самочувствието например на двете хубавици от агенцията за недвижими имоти "АЯ" – Нина и Стефчето, които смятаха, че любовниците им се покриваха в сянката на тяхното очарование и никой не подозираше, че съществуват, го караше да си подсвирква весело.
Крепеше го и мисълта, че много скоро ще хване за гушата щърбавия градски идиот Еди, който според Роберт Дончев "лобира за каузата на евреите"; нищо неподозиращия ваксаджия бай Харалампи, чиято бяла боя за обувки била смесица от паста за зъби и латекс; собственика на кафенето "Рамини" Борко, виновен за много разбити женски сърца; шефът на частното погребално бюро, заподозрян, че срещу дебела сума обещава сеанси с духовете на починали граждани; поета Гроздан Илиев, доживотно влюбен в листопада, морето и родния си край.
Номер едно, обаче, беше собствената съпруга на нашия герой, защото според него тя беше една обикновена селянка, придобила самочувствие от титлата "к.и.н." Това нейно самочувствие трябваше да бъде разбито – с наука се занимаваше самият той цял живот, а имаше и основание да се гордее със своя произход – изцяло градски корен три поколения назад.
- Някой ден ще ми се пресече белтъка и ще разкажа на всички как търпиш прах и котешки косми, как се тъпчеш с чесън и мерудия и за мазолите на хубавите ти крака, които никой не вижда, защото ако това се случи – няма начин да не ги оприличи на настъпени жаби!
"Настъпени жаби" бяха още двете продавачки от денонощния магазин за хранителни стоки, попадията с „магарешки уши”, която продаваше свещи отсреща в църквата, пъпчивата му племенница и последната класна на сина му, позволила си веднъж да го помоли да не прекъсва изказванията на родителските срещи.
- Коктейл от генетични отпадъци – това е населението на Балканите – заключаваше Роберт Дончев във всеки разговор, при който той единствен имаше право на мнение.
Околните се споглеждаха, смигаха на ония, които за пръв път споделяха компанията му и им даваха знак да си траят, защото имаше опасност дежурната логорея да улови всички в неспирна словесна стихия.
Със свитъка от сутрешния си труд героят ни влизаше в кафенето на Борко, където поръчваше първото си двойно кафе. Преглеждаше пресата и между другото се опитваше да проникне зад безизразната маска на лицето му, за да установи дали снощи е повече пил или спал. Съобщаваше високо, за да чуят всички, какъв е курса на валутата и своята прогноза за мандата на правителството.
Понякога се отбиваше при кметската секретарка с изискан поклон и кутия "Ротманс" и тихо я питаше дали е познала марката на парфюма му. Друг път внезапното му появяване беше придружено от въпроса : "Знаете ли кой съм аз?". Следваше изброяване на титли, армейски чин, трудов стаж, връзки с върховете на властта и науката, подкрепени с визитни картички, няколко пируета и предупреждение към градоначалника, което съдържаше намеци за интимния му живот и кариера. Добавяше малко поздрави от "един член на легия Раковски" и като финал съобщаваше, че много скоро военните ще решат всички проблеми на държавата.
Пътуванията на Роберт Дончев до София не бяха свързани единствено със симпозиуми, форуми и научни съвети, на които, ако не беше поканен – намираше начин да присъства. Те имаха и за цел да дискредитират шумно някой самозабравил се професор или академик, който навремето е мислил по един начин, а сега тепърва демонстрира крайно противоположни позиции. Отбиваше се и в клуба на журналистите и понякога успяваше да върже интересно познанство – получаваше обещание за публикация на негова статия…
Един ден той се сети, че досега не беше съчинил разказ! Много странен му се стори този факт, още повече, че дал Бог талант, време – също.
Седна зад белия лист, заби пръст в буквата "р" и написа: "разказ". После добави името си. Постоя така известно време и след като не измисли нищо, реши, че трябва да пообиколи града, за да се сдобие със сюжети.
Вдигна яката на кожената си шуба, коригира периферията на бомбето си, а после, потъвайки в мекия си шал на черни карета, се отправи към ресторант "Лирика", където се сервираше шкембе чорба.
Седна, напълни лулата си и разпали тютюна. На отсрещния стол седеше тип на средна възраст с мърляв вид, брадясал и подчертано неконтактен, защото дори не кимна на поздрава му. "Ето го човекът, на когото светът е крив, но той нищо не прави, за да го промени. Ще му пусна една "муха" и ще разбера каква е неговата гледна точка."
- Може ли пепелника?
Онзи блъсна стъклената черупка и от нея се разсипа пепел.
- Това са неприсъщи маниери за човек с претенции, моля! – процеди през зъби Роберт Дончев. – Не се намирате у дома си, подайте пепелника като човек, а не като простак – и премести обратно мръсното стъкло.
- Ти какво искаш, бе? – настръхна тъмният субект и бавно повдигна погледа си от пепитената покривка.
- Настоявам за европейско поведение, а не за крайченска демонстрация на балканска простотия, изровена от миязмите на този жертвен град!
- Я, повтори?
- Да повторя ли? А вие знаете ли кой съм аз? – изправи се зад стола Роберт Дончев. – Аз чета "Зюд дойче цайтунг" и "Корриере де ла сера" свободно и съм член-кореспондент на Академията на селскостопанските науки…
- Ха, така! – сякаш се зарадва другият. – От кога търся един такъв, като теб, за да го попитам за положението в селското стопанство…
Юмрукът му прелетя над масата и в следващи я миг Роберт Дончев разбра, че ще трябва да занесе на ремонт зъбната си протеза, която се разпадна в устата му и която по-късно залепи временно с дъвка с аромат на магданоз. Изобщо не успя да обясни на онзи къде трябва да отнесе въпроса си, защото чу единствено трясъка на входната врата и видя гърба му бързо да се отдалечава.
Е, не му провървя, но това беше само началото – до вечерта непременно щеше да го връхлети свежият сюжет, непременно!
Хладният въздух го ободри, дори подобри настроението му и изневиделица се появи вратата на "онзи клуб", през която Роберт Дончев хлътна.
Поръча си капучино и вдъхна от ароматния "Клан", издухвайки дима на малки осморки към тавана. За пръв път след доста време влизаше в обновения клуб на артистите и първото му впечатление беше приятно – бели стени, стилна мебел, картини на най-добрите градски художници. Посетителите бяха малко, артистите изцяло липсваха, но усмивката на младия барман беше предразполагаща, както и внимателното обслужване на свети феи, които "танцуваха" между масите.
Роберт Дончев дори си помисли, че в този приятен кът можеше да провокира идеите си по много въпроси, дори да нахвърли нещо в бележника си.
"Обичам котки с оранжеви опашки и ажурени бедра" – написа първото изречение и разбра, че от това ще стане модерна поезия. За учудване и на самия него, преди да продължи, вдигна ръка и късо подстриганото момиче с бяла блузка и черна поличка се изправи пред масата му.
- Може ли да ви препоръчам нещо? – потърси най-мекия израз на лицето си героят на този разказ, но от това се получи само една зловеща гримаса.
- Какво ще желаете?
- Ето какво, девойко, не си очертавай устните с черен молив, защото изглеждат като намек за друга употреба… Разбирате ли?
- По-точно?
- Парле ву франсе, шпрехен зи дойч, парла италиано?
Само след миг пристигна барманът и изсъска:
- Напуснете заведението и не се бъркайте за пари – поръчката е за наша сметка.
Ах, този тип, тази мутра и този вреден отпадък, ще си получи заслуженото някой ден! От днес влиза в списъка "гранд инвестигейшън" и тепърва ще се разбере каква аренда плаща за клуба!
Роберт Дончев цепеше хладния въздух повече от двайсет минути, в неизвестна посока. Целта беше една - да се отдалечи колкото може повече от тия „измислени” хора, които на всяка крачка се опълчваха срещу него, ограбваха надеждите му, стопяваха оптимизма му. Той ги презираше, ненавиждаше ги, отхвърляше ги като необходимост в космически план и с цялата енергия на духа зовеше Второто пришествие!
После, неочаквано се озова на железопътната гара. Какво го беше довело до тук? Нямаше смисъл да философства по този въпрос, защото – все едно, отговорът щеше да е приблизителен.
Седна недалеч от касата, притвори очи и не усети как сънят го лашна, като в маневрен вагон. Понесе го напред и нагоре, към необозримото бъдеще, където го очакваше най-романтичният сюжет от живота му. Неговото продължение беше там, в безкрайните измерения на божията власт, в чиито обятия беше толкова спокойно.
Не се чуваше дори и асансьора, който денонощно тресеше северната секция на блока.
Из "История на заболяването" - книгата с разкази и новели от Виолета Бончева, изд. "Сребърен лъв", София
