Тебеширеният човек

  • Сподели:
Тебеширеният човек

Известно време бях репортер за съда. По няколко пъти дневно, влизайки и излизайки от съдебната палата, чантата ми минаваше през скенера. Полицаите ме познаваха, но това не им позволяваше да нарушават правилника. Усмихваха се вежливо, поздравяваха ме и питаха кое ще е най-интересното дело за деня, но компромис за чантата ми нямаше.

Веднъж най-младият, който наблюдаваше екрана, ми даде знак да отида при него.

- Струва ми се, че в чантата ви има автоматичен нож?

Погледнах го изумено, но веднага се сетих, че предния ден бях взела със себе си такъв един екземпляр с компас и часовник, за да го покажа на един планинския спасител, който щеше да идва на интервю в редакцията.

- Пропускът е мой, забравих го снощи в чантата си… - усмихнах се невинно.

- Няма проблем – успокои ме полицаят. – На излизане от съда ще ви го дам…

Този малък автоматичен нож "откупих" от Марко, моята половинка, за един железен лев, на третия ден от новата година, в любимия клуб, "Бирхалето". Не знам защо трябваше да го платя символично, може би за да не влезе в употреба между нас, тъй и не разбрах.

Но почти винаги го вземах със себе си, когато прекосявах гората–парк, до която живеем. През огромната борова територия винаги можеш да налетиш на нещо впечатляващо, като например група, която посреща с песен и танц изгрева на слънцето, друга група, която изпраща залеза с химни, любовна двойка в страстен момент или спотаен между дърветата ексхибиционист – такъв, че ако го замериш дори с малко камъче, ще преоре жилавия храсталак със спринт.

Да не говорим за малкия автоматичен нож… Всъщност, този тип фигури, ексхибиционистите, не са опасни, а съприкосновението с последователите на Дъновизма – екзотични. Същинската напаст са наркоманите и някои други бродещи, част от които направо изроди, и комплексари. Те за едното нищо могат да ти вземат живота. Макар че, в крайна сметка – каквото ти е писано…

Тогава се върнах от коледното празненство с такси. Обикновено моля шофьорите да ме изчакат, докато вляза във входа, но този път не го направих. Стори ми се, че таксиджията е нещо кисел, неконтактен и груб. Използвах момента, докато той маневрираше с колата на паркинга, за да изтичам по стълбището към площадката на първия етаж. 

Лампичката на таблото ми показа, че асансьорът е на последния, тринайсети етаж на кооперацията. Разбира се, автоматичният нож беше в джоба на палтото ми, а ръката ми здраво го стискаше.

Докато асансьорът бавно се спускаше надолу, застанах с лице към входната врата, за да виждам от там дали някой няма да се появи, на страхът очите винаги са големи… Когато силно осветената кабина спря и аз се качих в нея, вместо да тръгне нагоре асансьорът потъна в тъмния тунел към мазетата…

Нали знаете какво е страх? Онова, което чувствате, когато имате усещането, че сте си направили харакири - режеща болка в областта на стомаха, ледени тръпки по цялото тяло, тотално блокиране на двигателния апарат и сърце, което иска да се пръсне…

Трите секунди разстояние, което трябваше да измина, ми се сториха безумно дълги и обречени…Пръстите ми се вледениха, включително и палецът върху бутона на ножа. Само за миг допуснах, че някой може да е повикал асансьора, а после да се е прибрал пеша по стълбите.

В друга една десета от мига ми дойде на ум за книгата на Карлос Кастанеда - "Пътуване към Икстлан", от която разбрах, че страхът се лекува със смелост – марш с високо вдигнато коляно и песен, която да огласява всемира. И, полудявайки от ужас, запях…

Първата песен, за която се сетих, беше за юнака балкански, но когато застанах в дъното на асансьора, обърнах се с лице към вратата и закрещях с цяло гърло "Тих, бял Дунав", като едновременно започнах да марширувам на едно място и от ударите на токовите на ботушките ми, се получаваше грандиозно ехо, което се понесе по цялата шахта.

Продължих да пея и когато вратата се отвори и срещу мен застана млад мъж с тебеширено лице и изумен поглед. Тебеширеният човек, помислих. Ако беше луд – нямаше начин да не се е изплашил, допускайки, че си има работа с нетрезва личност, сетих се за поговорката, "и лудият бяга от пияния".

Ръката ми стисна кокалената дръжка на хладното оръжие. По някаква вътрешна команда млъкнах и смело се взрях в очите му.

- На кой етаж отивате? - почти изкрещях.

- На последния – информира ме мъжът.

- При кого?

- Няма значение – отговори с равен глас той и направи крачка напред.

- Стой там!

Извадих си ръката от джоба и натиснах бутона. От дръжката изскочи стоманеното острие с вдлъбнат къс канал, насочено право срещу непознатия.

Изведнъж лицето му се озари.

- Ако ви доближа – какво ще направите?

- По-добре стойте там!

- А ако дойда съвсем близо?

- Ще ви нараня!

Забелязах, че трептенето на ръката ми беше изчезнало, заедно с Дунавския марш и безумния тропот на ботушките. Защото Тебеширеният човек бавно запристъпя към мен и аз трябваше да се концентрирам, за да не пропусна моментът, в който да замахна за отбрана.

- Ако си мислите, че ще изиграя ролята на мекушавата героиня от филмите, която не се решава да действа – няма да се получи. Предупреждавам ви за втори път, не пристъпяйте към мен, ще ви нараня…

- А ще можете ли да го направите смъртоносно? – изкриви тебеширената си усмивка непознатият.

- Убедена съм…

- Сериозно?!

- На тъп въпрос – тъп отговор! – сниших гласа си.

И в последния миг преди да вдигне ръцете над главата си и да полети сам срещу острия връх на ножа, успях да издърпам моята ръка, но направих прорез, от който потече кръв по пода на асансьора.

Тогава той клекна под таблото с бутони, сякаш се стресна, усмири се. И само защото не знаех дали наистина има трудности в живота или е наркоман без пукната пара за дрога, готов да отнеме и човешки живот за пари, продължавах да стискам дръжката на хладното оръжие.

- Хайде, делегация… - погледна ме с празен поглед Тебеширеният човек.

- В смисъл?

- Време е да се разделим – всеки на етажа си.

Гледах го недоверчиво, не изпитвах и съжаление за това, което се случи, дори ме хвана яд на този тип, че заради него се разигра трагикомедията.

- Предлагам първа помощ… - прошепнах тихо.

- Уста в уста ли? – едва се усмихна той.

- Да превържа раната…

- Няма смисъл…

- Има, защото кръвотечението е доста силно, образува се локва…

- Кой е вашият етаж?

- Четвъртият.

Тебеширеният човек натисна копчето за четвъртия етаж. Когато слизах и минах покрай него, лъхна ми на кръв и студ.

- Съжалявам, че ви изплаших толкова… - почти се усмихна той.

- А аз съжалявам, че ви нараних, ще се обадя веднага на 112…

- На никого няма да се обаждате, запомнете, на никого, аз сам ще се оправя… Обещавате ли?

- Да – отговорих и побързах да притворя вратата.

- И още нещо, много сте смела и пеете като истински воин…

Дълго стоях под душа. Когато се отпуснах от топлата вода, тялото ми отново се затресе. Налях си чаша червено вино и се почувствах по-добре след последната глътка. Сигурно то ме приспа. На сутринта се събудих малко преди да е вече късно да пристигна на време на работното ми място. Максимално спестих от задължителните процедури и грима. Взех със себе си и оня нож…

Полетях по стълбите, защото някой беше блокирал асансьорната кабина по етажите – тичах, като подгонена и споменът от вечерта заобикаляше съзнанието ми, бях обзета от други мисли, а може би подсъзнателно изтласквах спомена встрани. Без да спирам устрема си, пътьом попитах Веселина, която се изкачваше нагоре по стълбите, защо асансьорът не върви. Отговори ми, че са го блокирали от полицията

Излизайки от входната врата, видях рояк хора, които се суетяха наоколо.

- Какво става? – попитах.

- Някой се е хвърлил от последния етаж…

- Кой? – трепнах.

- Някакъв млад мъж, който е бил намушкан преди това… Сигурно са го убили и са го хвърлили от горе…