Ти ми върна всичко, постави сърцето ми отново вътре в мен

  • Сподели:
Ти ми върна всичко, постави сърцето ми отново вътре в мен

Спомням си как не исках дори да си помислям, че ще се наложи да живея без теб. Плаках и вадих сърцето си от гърдите само при мисълта, че няма да сме аз и ти.

И в един момент ни разделих. Извадих го това сърце, най-накрая. И после го прибрах в една кутия, скрито на дълбоко. Щом ти нямаше да си до мен, то за какво ми бе това пусто сърчице? И ключа захвърлих някъде далеч.

Извадих и всичките си спомени, поне така си мислех тогава. Събрах ги и ги захвърлих в най-тъмната стая, на върха на кулата, заедно с всичко, което можеше да ми напомня за теб. За нас. И тази стая я заключих и оставих спомените да прашасват в нея.

Продължих напред. Или поне така си мислих. И повярвай ми, опитах се с всички сили, които имах, и които нямах! И продължих… Някак по-лесно се живееше без сърце, което да обича, и без спомени, от които да боли.

И живях. Или поне приличаше на живеене. Е, не беше същото без сърце и спомени. Не беше истинско. Понякога ми се искаше да мина по старите улици, да се поразходя из стария си живот, да си спомня. Да се кача до кулата, при прашасалите спомени. Не смеех, прекалено много щеше да боли. И така, продължавах своят ход в живота - безсърдечно и безпаметно студен.

И ето, че се уморих накрая. Гледах хората, които се обичаха, които се смееха. Очите им блестяха от щастие, а сърцата им пееха чудни песни. Завидях им! И на мен ми се живееше, ама наистина! Вече нямах избор. Отидох да си търся сърчицето, да видя дали още бие така силно, както преди...

Единственият проблем беше, че ключът остана в теб, заедно с останките от моето сърце. Потърсих те, намерих те и всичко се отключи. Един поглед в очите ти бе нужен, за да се отвори стаята с всички спомени. И кулата се срути, неусетно. А аз стоях и гледах, очаквайки да ме затрупа.

И ги виждах вече ясно - всичките ми спомени, препускаха към мен с бясна скорост. Блъснаха се и в мен и ме сграбчиха така силно за гърлото, че не можех да дишам. Нито глътка въздух не достигаше до мен.

Изведнъж заплаках. И плаках много дълго, може би с часове. Когато спрях да плача, бурята си бе отишла, небето отново беше светло синьо. Спомних си всичко и болеше, точно колкото си мислех, че ще ме боли - до полудяване. Бях готова да платя цената, все пак от другата страна стоеше ти.

Ти ми върна всичко, постави сърцето ми отново вътре в мен. Сега не съм безпътна и студена. Сега ще мога отново да обичам. И избирам отново да обичам теб.