Трансформацията от Семейни начала към Лични
В предизвикателствата на днешното време, останали вече сами със себе си, се опитваме да променим фокуса, който е бил навън, към нашите социални задачи и ежедневна рутина. Формата на активност да присъстваме навън в другото и в другите води до неспособността да си дадем време да присъстваме в себе си и във вътрешния ни свят.
И някак тук неусетно може да се влезе в капан, в капана на обвинението. В стила на „Времето в което живея тук и сега не е благосклонно към мен“. Което всъщност е нормално самообгрижване, самосъжаление и жалост към нас самите. Но не, ако се задържим в тази позиция по–дълго.
Това базово ни охранява, като един защитен механизъм в нас, пред новото в нашия живот.
Д-р Кюблер-Рос формулира пет етапа на скръбта, при работата си с неизлечимо болни пациенти - Отричане, Гняв, Пазарене, Депресия и Приемане. На практика тези етапи са доста близки и при други житейски предизвикателства, през които човек може да премине, но и да остане в тях.
Именно осъзнаването на разликата между етап и състояние.
Важно е човек да не отхвърли почувствана емоция, да я приеме, да мине през него и да я отработи. За да не застине в нея. Защото когато човек е застинал, той е застинал и в свързването си с хората и среща такива „сродни души“, на едно чувство, на един етап, на една хлад. И просто скача на техния айсберг.
Това често се забелязва в нашия личен автономен етап на свързване. В преструктурирането на фамилното свързване към свързването навън във връзка. Доста често по нашите географски ширини оставаме в семействата си или напълно искаме да ги забравим, скачайки напред. Но не винаги можем да прескочим път, който трябва да бъде извървян, без да се изпускат крачки. Съществуват осезаемо два варианта на семейни начала, по отношение на личен и социален живот, свързан първо през призмата на оценката на родовото семейство и другия вариант, в който има доза автономност, но в стила на отричането на семейния базов корен. В стила на „Аз ще живея в къщата на моето семейство, защото… ще харча по-малко финанси/ще съм по-близо до родителите си, които са в есента на своя живот/ще има все някой, който го е грижа за мен“ или „Моделът на семейни отношения не ми е носил сигурност, топлота или сплотеност, за това го отричам и забравям, гледайки само напред“. Два варианта, които са удобни в някакъв смисъл, но си струва да разгледаме и друг вид постановка. Стил, който предразполага по–осъзната и отговорна позиция, от която човек само може да спечели, не съжаление, не подаяние, а удовлетвореност заради личната си стойност.
И това става най-лесно, ако двойките създават деца с умисъл, един ден те да сътворят свой свят и семейство. Доста често не само при нас, а и в световен план, децата се създават с отредена роля – да бъдат социални асистенти на родителите си, да изпълняват не проиграна роля от живота на родителите си, да изпълнят семейния план. Който план, доста често, не е в „плановете“ на детето. Но тук не върви да се предразполага хвърляне на вина върху родителите, особено след навършване на пълнолетие на порасналия млад човек. И точно там се предразполага една нужна криза, на намиране на собствен път, на идентичност. Но в трети по-градивен вариант, извън тези два описани по-горе. А именно, приемайки базовите си модели, такива каквито са, преработвайки ситуациите, в които сме „избягали“ в наранения Аз-образ, и с поглед „Какво от тук нататък с този ресурс, който имам мога да направя за себе си в новото свързване навън?“. Процесът диференциране към интегриране. Свързване в посока на „Кой съм аз“ с „Какво искам да правя от тук нататък по-пълноценно за мен“. Във времето тук и сега. Тоест живот не в миналото и не в бъдещето. Защото ако аз живея в миналото, аз живея във вината, ако аз живея в бъдещето, то аз живея със страха.
Пандемията е изпитание и ценен урок
Тази ситуация ни кара да преоценим живота, връзките си, какво имаме, каква истина крием в себе си, какви фалшиви роли играем, от какво бягаме и какви слабости не признавам за себе си. Тази ограниченост, която ни поставя в среща по нов начин с нас самите и избутва на повърхността това, което ни плаши, болката, която носим и не сме я отработили. Едно време на равносметка и разглеждане на темата за ценностите, любовта и емпатия. Твърде много сме привързани към обидата, гнева, контрола, отричането, материалното и желанието света да се промени, но не и Аз първо. Урокът за лечението на колективната човешка болка и нарцистичната нужда за притежание, общуването в модела жертва – насилник - спасител и раните от детството. Смисълът да има израстване и самопознание е все по-силна. Да поемем отговорност за изборите, действията и лекуването на душата. Явно много неща сме приели за даденост и все искаме това, което нямаме, една зависимост към липсите и усещането за нещастност. Животът ни учи на важните закони:
- да Благодарим на утрото и това, което имаме;
- да Лекуваме личната болка и страх в пътя на нашата автономност;
- да Ценим хората, които са около нас и дори да ценим тези, с които сме се разделили и разминали;
- да носим в сърцето си с уважение към родителите, които са ни дали живот, независимо от нараняването, което несъзнателно са ни оставили като отпечатък, да спрем да се оправдаваме, че някой друг ни е виновен и длъжен. И да поканим истина в живота си и да я признаем пред себе си, защото само тогава ще дойде здравата любов. Именно като се грижим всеки ден за добруването в себе си и в полето с близките ни. Обичайте да обичате!
Автори: Маги Ангелова и Атанас Нанков
