цветно

Тръпката от една среща във влака

Снимка: pixabay.com

Една лятна вечер пътувах от Плевен с влака. В нашето купе влезе едно момче, което никога няма да забравя. Той беше с руса коса, синьо-зелени очи, най-вероятно с две-три години по-малък от мен, със сребърна обеца на лявото ухо.

Имаше невероятно излъчване. Не е достатъчно да кажа "красив". Не знам точно с кое ме впечетли. Имахме само един час, в който бяхме заедно един срещу друг. Но беше и достатъчно, и недостатъчно. Достатъчно, за да го запомня завинаги. И недостатъчно, както става с всичко хубаво и бързо отлитащо.

Отначало го поглеждах крадешком. После няколко пъти погледите ни се засичаха. Трудно ми е да опиша разтърсващите емоции. Изпитах неочаквана близост. Блясъкът на изумрудените му очи ме привлече неудържимо. Минутите се ронеха като цветна мозайка, а аз бях изгубила представа за време.

Той излезе на коридора до прозореца. След малко и аз го последвах. Разговаряхме като стари познати и беше очевидно, че моята компания му допадна. В началото бе по-плах и сдържан, после започна да се шегува. И двамата изпитвахме трудно обяснимо вълнение. Имаше нещо неуловимо във въздуха и ни действаше изпепеляващо до лудост.

И в най-неочакван за мен момент влакът спря. Разбрах, че той ще си тръгва. Излизайки ме погледна с безкрайна нежност и безмълвна тъга. Сякаш искаше да каже хиляди думи, но каза само "чао".

Ясно и недвусмислено личеше огромното съжаление, че трябва да слезе и бързо да се раздели с някой, който вижда за първи път. А аз не можех да си прикривам емоциите и с голяма неохота го "изпратих". Искаше ми се да имам поне няколко безценнии минути, преди той да изчезне завинаги.

Но кое е това, което ме развълнува толкова силно и ме накара да се връщам почти двадесет години назад? Името му не помня, но си спомням тръпката в онези неповторими мигове.

Предстоящи събития

Мисъл на деня