цветно

Три стихотворения от Марио Манке

Снимка: pixabay.com/bykst

Три стихотворения от чилийския поет Марио Манке. Превод от испански: Виолета Бончева.

ЗИМА

Моята кротост се подслонява
под облачните отломки след жестокия огън,
изплашена от светкавиците.
Студът, повален в калта,
се превръща в любовна пот
между земята и свода
и къпе моето привидно спокойствие.

Младостта ми се накланя
към залеза,
като вопъл пред ешафод
и сякаш нищо вече няма значение.
Смъртта се свива в нозете ми
и скимтейки ми напомня
за сбръчкания бич на годините,
за онази нещастница,
чиято целувка бе изискано облизване,
преди сбогуване.
Посоката на пътя беше без завръщане,
а аз – интимен пасажер
на пламенна забрава.

Нозете си студени мразя,
а с тях ще извървя съдбата си.
По ризата ми падат опиянени капки
и подсмърчат.
Един парк ме изпълва със светулки,
избухвам срещу душата си,
а сърцето ми пада ничком
върху кучешката смърт.
Отдръпва се Смъртта и вие,
почти зловеща,
срещу комичната ми поза.
И дъждът – екстазната вода на живота,
освобождаваща и страстна,
развързва моите песни,
които покриват
мъртвите статуи.

ВЪЗВЮБЕНА

Вода избистрена за обич благодатна,
дъждът обилен
е като тиха ласка.
Извира сладост от устата ти,
от твоето дълбоко тяло.
Като наведен кораб съм в морето разлюляно
и ти, безгрешната, ме имаш.
Невинно грабваш и последния ми дъх...
Кръвта ми е блажена
и по-безсилни слепоочията ми,
когато лъхам целия на мед,
докоснат от дъха ти.
За любовта ти нищичко не зная
и ти не знаеш нищичко за мен,
защото съм изгубен в прясната роса,
мъзгата на дърво ранено.

Любима,
какво е виното,
което ми донесе със очите си?
Навярно е високомерно и отвързано
и аз преглъщам чак до зазоряване,
като прекрасен виночерпец – бог.
И ти изтръгваш всичко мое,
за което
съм се вписал в думичката "днес".

Любима,
когато съм със теб, съм свършен,
макар да те усещам
като прозрачна светлина във сянка.
Любима,
река стихийна, заплашителна,
ликуване сред житна нива,
чиято участ ще решиш самата ти,
когато завалиш над мен,
когато се превръщаш в моя участ.

ГНЕЗДО

Тези мои думи,
само и единствено мои,
умираха хиляди пъти в устата ми,
изхапани като зрънца от бял прашец
предназначени
в мед да се превърнат
и да изтрият болката от паметта ми.

Сега самият аз
в един изписан лист се въплъщавам
между копитата на коня
или във гривата му.
Забравени от вятъра са
думите ненужни,
а с другите светът се овкусява
и истината гола, като сърцето ми,
навдига се на пръсти.

В шубрака на изречените думи
прибавям името ти,
изтънчен мениджър на твоето тяло
и семето, което съм посял,
се обработва най-взискателно
от някакво внезапно водно конче,
понесло на крилцата си
най-галактическата мисия.

И думите последни
трептят като езиче на камбанка
на гарата на глад свиреп,
същински птици-емигранти
в пубертета на света
и мъдростта дълбока на съзвездията.
Моите думи,
само, единствено
и винаги мои.

Cъбития

Мисъл на деня