Цялата ни работа е такава
От HighViewArt
Любимо място в София. Готвят чудесно. Семпло, но изпипано меню. Приятна атмосфера. И чудесно кафе. Последното е чиста рядкост в столицата ни, за съжаление. А на мен ми е важно да пия кафе, а не някакви разредени подобия на любимата ми напитка. Та и с това ме спечелиха.
Онзи ден, след работа, решихме да минем оттам. Естествено, да пием и кафе. Късо, ароматно, гъсто еспресо. Както обикновено. Е, да, ама у нас май "както обикновено" няма. "Всяко чудо е за три дни", докато "зарибим" клиента"... и после разваляме качеството. И тук така. Еспресото вече нито е гъсто, нито е ароматно. Поредната рядка "боза".
Но не в това е проблемът. Драмата е в това, че не умеем да поддържаме качество и ниво. Разбира се, че има изключения, не искам да обобщавам, но при мнозинството е така. Без значение какво се предлага – салам, еклери, хляб, кафе... С каквото и да се захванем, бързичко го прецакваме.
"Това ли е най-големият проблем на България", ще попитат мнозина. (Този толкова любим въпрос на много хора – обикновено го задават онези, които никога не дефинират "най-наболелия въпрос", но пък омаловажават всеки поставен от някой друг). Ами, не, не е най-големият, ама говори много за нас – като общество, като вкус, като народопсихология, манталитет, отношение към бизнеса, към клиента, към живота изобщо.
Да свалиш качеството на предлаганата от теб стока само за няколко месеца, е по-лошо от това никога да не си предлагал качество. Така поне мисля аз. Приемам го като неуважение към клиента. Означава, че много добре знаеш какъв трябва да е продуктът, в случая кафето, ама те, "баламите", и така ще го пият. Естествено, цената обикновено се движи обратнопропорционално на качеството.
Толкова ли е трудно да поддържаме ниво? Да сме постоянни? Да предлагаме 5 неща, ама като хората. Без значение дали правим сладолед, телевизионно предаване или партия? Едните бързо заменят сметаната с маргарин, а млякото – със сухия му еквивалент. Другите го подкарват през просото след третия ефир и започват да канят до болка втръсналите физиономии, нищо, че в началото са обещавали "нови лица", а третите бързо се превръщат в поредната политическа формация, пълна с клишета, "калинки" и неспазени обещания.
А после – когато всичко се прецака – им е виновен потребителят, зрителят, електоратът, народът... Някаква аморфна, неопределена, колективна маса от хора, с които е най-лесно да "си измиеш ръцете" и да изпъкнеш над тях. Ти си супер, ама те видиш ли, не са те оценили. Щото са "глупави", "нямат вкус", "нищо не разбират", "те какво искат за тези пари" – винаги има оправдание. И винаги то е в онези, другите. Причината никога не е в нас.
А всъщност правим нещата за пари, за рейтинг, за да изкараме мандата... Не влагаме душа, мисъл и вкус. Не мислим за утре. И, естествено, не ни се получава. И никой друг не ни е виновен за това. Проблемът си е изцяло в "нашия телевизор". И в нашето "огледало". Та така де – проблемът не е в рядкото кафе. А в манталитета.
P.S. Толкова ми е хубаво винаги, когато пътувам да виждам бизнес, оцелял през поколенията. Правнуците, които днес работят в аптеката, кафенето, ресторанта, фабриката, създадени от дедите им. Със съхранени традиции, история и качество. Да усещам с всяка фибра на тялото мечтите на хората, поставили първата тухла и оставили част от сърцето си на това място. И да виждам блясъка в очите на онези, които влагат цялата си душа, за да запазят и развият сътвореното вчера. Заради утре-то на своите деца.
Източник: shash.bg
