цветно

Ударът

Берлин, Германия. Снимка: pixabay.com/Alexas_Foto

Още на границата ме впечатли рязката промяна на пейзажа и количеството сняг, натрупан по алпийските покриви на няколко къщи. Той се спускаше бавно и спокойно от висините, сякаш сега започваше зимата. А беше 22 март, първа пролет…

Шофьорът заби спирачки пред сградата на Gewandhausorchester точно в два часа след полунощ. Просторът и мащабите, които ме грабнаха от първия миг, продължиха да ме смайват и след като се качих във фолксвагена на Долф и Холън и потеглихме към техния квартал.

Той се намираше в една от живописните покрайнини на града, на четвърт час пеша от Милтиц. Всъщност, Милтиц бе първото селище, което после посетихме заедно. Там беше къщата на семейство Аугенахт, отдадена под наем на Барбара и Бранд, пристигнали от западната част на Германия, за да търсят по-благодатната почва за растеж във всички направления на Изток.

Любезно ни поканиха в наетия от тях дом, потънал в папрати и бръшлян, които се люлееха на фона на сините кристални стъкла и смучеха резеда през тях… Получи се приятна атмосфера около нас, когато седнахме, за да изпием по чаша чай и когато си тръгнахме си помислих, че определението "студени и недружелюбни" не важи за голяма част от немците, които срещнах.

Дори ще подкрепя тези мои думи с една случка отпреди време, спомен от автогарата в мексиканския Монтерей. Тогава неделният ми маршрут включваше посещение на град Салтийо, известен със своето бистро езеро и лебедите, които плаваха по него, като бели летни облаци…

Та, на автогарата тогава видях един младеж с раница на гърба и дълга руса коса. От разстояние личеше, че е европеец и когато го попитах от къде е, той ми каза, че е от Германия и е на път за Акапулко. Аз си "признах", че съм българка и тогава той възторжен възкликна: Sunny Beach! Прегърнахме се толкова сърдечно, както се прегръщат брат и сестра, които са били разделени с години…

Безупречна и сърдечна се оказа и Катрин, в чийто дом бяхме поканени на петъчна вечеря. Споделяше го със своя незрящ приятел, професор по руски език. Сервираше с лекота и неподправена усмивка блюдата, които бе приготвила, десерта, който беше домашно тирамису и виното – розово на цвят, придружено от поднос хапки с черен хайвер.

Професорът уплътни саунда с руски романси, дори пригласяше на някои от тях. Всъщност, песента за черните и опасни очи изпяхме всички и никой не сети да забележи дали наблягаме достатъчно на "мягкий знак", за да звучи тя по- автентично… Беше изключено да прескочим сантименталната Лили Марлен и общо взето, тази приятелска вечеря се превърна в тържество на българския и немски дух.

Впечатлението ми за мъжете германци, което мога да определя като положително, се отличава от това, за жените. Дамите предпочитаха непретенциозната и практичната външност, но пък имаха красиви сини очи и светли коси и това някак си компенсираше впечатляващата семплост.

А мнението ми за мъжете се допълни и от едно посещение на минералния комплекс в Блумефелд. Центърът беше построен перфектно, с фантазия. Басейнът с топла минерална вода беше прострял размерите си извън застроената част на комплекса и в онзи момент нямаше нищо по-фантастично от това да плуваш под падащия от небето бавен сняг

Та, в общата част на комплекса, където хората прекарваха част от времето си на шезлонги, доста мълчаливи и вторачени в пейзажа зад стъклената стена, мъжете рядко се заглеждаха по някоя жена, дефилираща в бански костюм или по монокини. По-скоро се взираха не само в стъклената стена с пейзажа, но и в някой вестник, бутилка разхладително или просто дремеха. Спокойни хора, мислех си и трудно се разконцентрират, дори и от хубавото…

Когато споделих това, дето си мислех за манталитета на германците, Холън ми каза, че както навсякъде по света има "такива" и "онакива".

- Например съседът, с когото вяло се поздравяваме всеки ден, една сутрин не се появи на терасата, където от години всяка сутрин пиеше кафето си и ние с Долф решихме, че това не е случайно. Настоятелно му звънихме, но не отваряше… Тогава разбихме ключалката и намерихме Ханс Щайнер в безпомощно състояние. Повикахме бърза помощ и го спасиха, беше получил лек инсулт. Посещавахме го в болницата, повикахме майстор и възстанови бравата. Когато го изписаха и се прибра у дома си – решихме да го поздравим и попитаме дали има нужда от нещо, за да му помогнем, а той просто забрави да благодари, дори и с една-единствена дума, но пък каза, че не е свикнал да вижда "чужди" хора у дома си… Какво ще кажеш?

Като контрапункт обаче, Холън добави случки за приятелството им с Бартел и неговата половинка Кристине – бохем по дух, щедър и великодушен, един от приятелите на Долф от гимназията, с чието семейство често намирали повод да са заедно.

- Всъщност, голямата изненада за мен беше съседката ми Ирене. Когато за пръв път я поканих вкъщи, за да похапнем заедно от моите великденски сладкиши, направени по български рецепти, тя любезно прие поканата ми и след приятния следобед, който прекарахме заедно, преди да си тръгне, ме попита колко трябва да ми плати за разноските по приготовлението…

Пропуснах да кажа още в самото начало след моето пристигане, Долф и Холън перманентно споменаваха, че трябва да пътуваме до Франкфурт, за да посетим техните приятели, семейство Мюлер. Настоятелно ги канели, за да се похвалят с нещо, което считали, че е придобито с голям късмет.

И този момент дойде. Летяхме по магистралата към целта, където ни очакваха вече домакините. Обадиха се няколко пъти по мобилния, за да се уверят, че всичко е наред и ще пристигнем тъкмо за вечеря. Разбира се, щяхме да приспим в техния дом.

Когато разбрах, че имали огромни кучета от породата нюфаундленд  - този факт вдигна градуса на вълнението ми, покачи с няколко степени нагоре. Обичам животните, но никога не прекарвах повече от приятните десетина минути заедно с тях. Но, така или иначе, предстоеше ми да изтърпя този съдбовен експеримент, вероятно щях да науча и нещо повече за себе си, що се отнася до кучетата.

За моя голяма радост, двойката "мечоци" беше толкова мързелива, че почти не ни удостои с внимание. А домакините - напротив. Бяха весели, приповдигнати, одухотворени и изглеждаха щастливи от срещата. Дитмар и Моника се справяха отлично с всичко, що се отнасяше до дух и атмосфера. Не пропуснаха да разкажат и за децата си, близнаци, които се оказа, че са завършили успешно висшето си образование и практикуват в момента в голяма индустриална компания...

Аз обаче все очаквах мига на кулминацията, която обещаваха предварителните разговори между двете семейства. И този сублимен миг настъпи в момента, в който се бяхме отпуснали в хола на чаша грапа.

Последвахме Моника и Дитмар по вътрешната стълба към горния етаж на къщата, където бяха спалните. След като ни показаха стаите, където щяхме да приспим, те тържествено обявиха, че се отправяме към тяхната интимна обител. Тя бе тапицирана в тъмно червено и ми се стори, че то сякаш ограбваше от светлината на помещението.

Пердетата бяха в пълна хармония с царствения цвят и някак си изглеждаха невероятно тежки, почти както изглежда тежкият театрален плюш. С по-голяма фантазия човек можеше да си представи, че се намира в средновековна спалня на средно заможен гражданин на Онова време.

- Внимание! – вдигна пръст Моника – следва моментът на изненадата!

Едновременно се наведоха с Дитмар от двете страни на леглото и както се случва след множество репетиции, двамата постигнаха завиден синхрон. Едновременно издърпаха от мястото под интимния си кът два абсолютно еднакви, полирани, с бронзов обков, тъмно махагонови ковчези…

Напълно изгубили ума и дума се взирахме ту в ковчезите – ту в домакините и никой не знаеше какво да каже. Моника мило се усмихна:

- Купихме си ги с Дитмар от Полша на промоция и направихме голям удар – два и половина пъти са по-евтини от нашите!

Предстоящи събития

Мисъл на деня