Уилям Шекспир – Някой, Никой или Всякой

  • Сподели:
Уилям Шекспир – Някой, Никой или Всякой

Световният ден на книгата и авторското право - 23 април, се празнува по цял свят. В този ден през 1616 г. са починали Шекспир, Сервантес и Инка Гарсиласо де ла Вега. Датата се свързва и с раждането или смъртта и на други изтъкнати автори, като Морис Дрюон, Халдоур Лакснес, Владимир Набоков, Жозеп Пла и Мануел Валехо.

Затова ЮНЕСКО при ООН замисля с нейното честване да се насърчава четенето, издателската дейност и защитата на интелектуалната собственост чрез авторското право. Идеята за празника произхожда от Каталуня, където на 23 април, денят на св. Георги Победоносец, традиционно се подарява книга.

Уилям Шекспир е смятан, според много проучвания, за лидера на стоте най-добри писатели за всички времена. Но заедно с това му първенство, и досега не са стихнали дебатите - дали тъкмо той е бил авторът на световните шедьоври, свързвани с неговото име.

Но досега споровете и изследванията на много дилетанти и сериозни учени не са довели до задоволителни отговори. Дори са имали намерение да отварят гроба му, до което така и не се стига. Вероятно и така нямаше да се стигне до разрешаване на загадката, защото, както подсказва епитафията, оставена на надгробния му камък, така е трябвало да бъде. А тя гласи така:

"Почакай, пътнико, в името на Христа!
И помоли се за упокой!
И Господ да те пази,
защото праха ми не докосна…"

Понякога и в нашия земен, човешки свят се случва така, както и в духовния – да има важни и необходими случвания, без да се афишират техните създатели. Затова, не случайно, има една закономерност – да се смята, че едни от най-известните исторически личности може и да не са съществували.

Между тях са Орфей, Омир, Ликург, Лао Дзъ, Сун Дзъ, Питагор, Крал Артур, Робин Худ, Вилхелм Тел, граф Сент Жермен и, разбира се, Уилям Шекспир. Общото за тях е, че или няма никакви, или има много оскъдни сведения за личния им живот, ту са изчезвали за дълго, ту пак са се появявали, прикривали са своите следи, животът им е бил обвит с мистика, митология. загадъчност и анонимност, фактите и легендите при тях са били тясно преплетени.

Но важно ли е да се питаме дали Шекспир е бил действителен или привиден, нереален  – това е въпросът, свързан с неговата личност. Пък и какво значение има тук личността, щом като са налице резултатите на нечий литературно-мъдър труд? А може и това да е било желанието на този някой – да остане тайнствен и непознаваем. И за него повече да говори литературата, а не фактите от живота му.

Пък и "какво тук значи някаква си личност?", както се е питал и нашият Вапцаров. И макар че тя е свещена, както ни отговаря Ваклуш Толев, все пак всичко лично има Един Източник, Една Първопричина, т.е. – пак е единно. И тогава защо трябва да се конкретизира, щом като ще бъде по-важно тя, личността, да си свърши работата, за която е определена.

А отгоре на това и познанията ни за личността и всичко останало, а най-много за Твореца на всички неща, засега са ограничени. Дано някой ден разберем кои сме и какво сме. Но сега всичко е толкова неуловимо, а може да е и за добро, все още.

Много мистично обяснява Шанкара личността като пространството в глинен съд, сякаш има неговата форма, обем и миризма, но не е нищо от това. Защото, както Сътворителят на всичко, не може да бъде наречен и описан, така това не може да стане и с неговото творение – човека. А още по-малко нещо, определяно с ума, с логиката, може да предизвика събитие, понеже всяка причина за него е духовна, вселенска.

Това пък, че всяко случване, всяко действие, е не просто факт, а една дълга и цялостна история, най-малко можем да проумеем. И в нея всичко зависи от всичко, и всичко засяга всичко. А да бъдеш свободен в такъв свят, трябва да бъдеш свободен от света. Да си в него, но да не се чувстваш от него.

Вероятно Шекспир, който и да е бил, е битувал именно в подобно на това състояние. И е съзнавал, както и Шанкара, че на нивото на ума можеш да бъдеш описан единствено чрез отрицания, чрез това, което не си, защото само така можеш да стигнеш до прозрението, че си безгранично съществуване. Че съществува само "несъществуващото", неуловимото, неограниченото.

Именно това усещане е давало основание на някои наши и чужди автори да творят анонимно или под псевдоним. Защото то е по-високото равнище на отговорността за добре свършената работа, а не за нея да се чакат награди и похвали. Но така са мислили, мислят и сега, само осъзнаващите, че те са осъществителите, транслаторите на нещо предзададено, което пак идва от Единния Извор.

Достатъчно сме украсили привидното, илюзорното, както се загатва и в "Крал Лир", оставаше да декорираме и гримираме и непознатото, скритите за всички, освен за Твореца, начини за съзидание… Тогава объркването щеше да е тотално. Не че не е сега, но винаги може да бъде и още по-лошо. Но пак – не случайно – за да се достигне до противоположния мах на Махалото.

Не случайно, едни от най-честите реплики на Шекспировите герои са: "В съзрелостта е всичко!"; "Готовността е всичко!" А през цялата драма "Макбет" преминава като лайтмотив: "Съществува само несъществуващото." Съдържа се и голямата мъдрост: "Зло - добро, добро и зло / все едно са потекло."

Дори в "Крал Лир" злото е колективен образ, което, нямайки вече против кого да се опълчи, се обръща против себе си и се самоунищожава. В "Макбет" пък то е абстрактно въплъщение, сила извън човека, която, намирайки отклик в човешкото сърце, го погубва отвътре. А в "Кориолан" положителното и отрицателното са така примесени, че не може да се каже кое надделява.

Именно с безпомощността в овладяването на познанието се е стигнало до възвеличаването на Нищото в много култове. Защото се е смятало за повече от Нещото. Както се случва и с други известни личности, и с Шекспир. Дори Бог е смятан за изначалното Нищо, бездната, в която са заченати първоидеите, първообразите, дáли началото на първите форми и същности.

По този начин разбираме и Самюъл Колридж, който казвал, че Шекспир вече не е човек, а литературна разновидност на безкрайния Бог на Спиноза. Той разглежда неговата личност като една творяща природа, едно последствие на всеобщото, което се намира потенциално в частното, разкрито му не като абстрахиране от наблюдението на множество случаи, а като субстанция, способна на безкрайни видоизменения, от които нейното лично съществуване било само едно.

Английският философ, публицист и критик Уилям Хазлит, който смятал, че истински великият човек никога не е считал себе си за такъв, пък допуска, че "Шекспир приличал на всички хора, с изключение на това, че приличал на всички хора. Вътре в себе си не бил нищо, но е бил всичко, каквото са останалите или каквото могат да бъдат." А Виктор Юго го съпоставя с океана, който е развъдник на всички възможни форми.

Източната представа също обяснява, че да бъдеш нещо, означава неумолимо да не бъдеш всички други неща, че да не си, е повече, отколкото да бъдеш нещо, защото по някакъв начин това значи да бъдеш всичко.