цветно

Уплашени, бягаме от щастието

Никога не можем да се наситим. Ако беше възможно, щяхме да пием непрестанно с неутолима жажда от света, от красотата, от слънчевите лъчи, звездното небе, чистия въздух... Щяхме да окачваме усмивки на врата си, вместо колиета, щяхме да се обличаме в погледи и въздишки, вместо скъпи дрехи, щяхме да притежаваме целувки вместо банкноти... Щяхме да подаряваме себе си на любимия човек, а не рози или бомбони, защото това и само това означава, че наистина обичаш някого.

Отказваме се, но се хвърляме пак. Борим се, плачем, горим, треперим, но продължаваме. Може би това трябва да е смисълът. Сам за себе си да разбереш колко можеш да понесеш, преди да се сгрумолясаш на земята и да изгубиш всичките си сили, за да се изправиш. Ами ако не успееш? Ами ако има нещо, което за цял живот е успяло да те бележи и всеки един момент, в който се почувстваш на върха на планината, то е там, сякаш закачено за крака ти и те дърпа надолу?

Опитваме се да държим главата си горе и да вървим в правилната посока, но се губим с всяка крачка. Понякога искаме просто да се върнем по обратния път и да останем там, където някога някак си сме били щастливи. Но е невъзможно, защото в момента, в който си тръгнеш, всичко, което е вече зад гърба ти започва да се променя и да се върти с непоносима скорост. И изведнъж се оказваме по средата на нищото – не можем да се върнем, а ни е страх да продължим. Защото миналото ни е жигосало и ни напомня колко сме страдали.

Животът ни – това е просто един дъх. Сякаш една стотна от секундата. Премигваш и вече си го изпуснал. А имаш толкова много да изживееш. А не можеш. Защото те измъчва дали след като го изживееш, ще можеш да го преживееш. Разликата между двете думи е точно там, където изчезва щастието.

Като да чакаш самолет, летящ високо над облаците да пристигне на пристанището, което цяла вечност ти обикаляш, броейки наобратно години, дни, часове, мигове. А той е толкова километри над теб. За да пристигне някога на пристанището, трябва да се разбие в морето. А какъв е смисълът тогава? И всичко е толкова объркано!

Хаос. Това е думата, описваща всеки момент, в който се оглеждаш неразбиращо в пространството и търсиш някого с поглед, но дори не знаеш кого. Вече са просто силуети, които минават покрай теб, защото се страхуваш да погледнеш в очите им, за да не се излъжеш, че могат да те направят щастлив.

Може би могат, може би наистина са способни да нарисуват усмивка на лицето ти. Но никой не знае. А всеки върви по пътя си, тича, бърза, препуска през поляни и океани, през прашните улици и павирани площади, за да не изпусне целта си, която се променя по няколко пъти на ден. И накрая не стигаме никъде, защото дори не знаем къде отиваме.

Така преминава животът ни. Така преминава единият дъх, който ни се полага. Вечно объркани, уплашени, промъквайки се между тълпите, търсейки нещо, което описваме с привидни думи и му слагаме различни имена, но може би никога няма да знаем напълно какво означава. Само късметлиите разбират. После разказват, пишат поезия, есета, книги, за да имаме поне бледа представа къде да се насочим.

Но всеки път е различен. Ако аз направя крачка напред, а ти стоиш пред мен, ще трябва да направиш крачка назад. Ако не я направиш, какво? Ще се прегърнем, ще се целунем, или ще се сбием? Но ще стоим на едно място. Докато единият не се обърне и не тръгне с другия.

Можем ли да го направим? Да се влюбим в него, в нея, в живота, в себе си, в света, да забравим какво е било и кога е станало, да намажем онези белези с гентамицин и всичко да изчезне? Можем ли, по дяволите? И защо? Нали се учим от грешките си, защо да се правим, че не сме ги допускали? Защо да лъжем другите, че всичко е наред, когато и глупаците знаят, че когато те боли, гентамицинът не помага.

На лъжата краката са къси, а с къси крака не можем да правим големи крачки. От друга страна обаче, така или иначе не знаем къде отиваме, няма смисъл да бързаме.

Снимка: picshype.com

Cъбития

Мисъл на деня