цветно

Вината - емоционалният вирус на човешката душа

Снимка: pixabay.com

Като човешки и на първо място смъртни същества ние често грешим. Грешим в различни ситуации, по различен повод, волно или неволно.

Грешим в стремежа си да нараним отсрещната страна, защото се е отнесла несправедливо към нас, прехвърляйки ни цялата отговорност за случилите се събития. Безсилни в това да докажем правотата си и да накараме събеседника си да обуе нашите обувки, да погледне нещата от нашата гледна точка, неволно замъглени от болката и желанието за мъст се превръщаме в причинителя на нашите страдания.

Грешим, пренебрегвайки себе си в името на любовта на другиго. Грешим, когато считаме, че всичко зависи от нас и ние носим отговорност за случващото се около нас. Навярно много от вас ще ме укорят поради това твърдение, защото ние, като автори на съдбата си, творим случващото се, но понякога то е извън нашите творчески способности и нещата невинаги се случват така, както сме ги планирали.

Но като човешки същества ние автоматично поемаме вируса, наречен вина поради несъотвествието на реалността с нашите представи, поради несполуката, поради "провала", който сме претърпяли, въпреки че сме вложили много труд.

Понякога не всичко зависи от нас, понякога именно несполуките, провалите и загубите, дори и най-тежките, дори когато губим своите най-близки пазители и опори в живота, своите пътеводни звезди, ние се учим. Ние ставаме още по-отговорни над емоциите си, защото осъзнаваме, че ако ги оставим да надделеят над нас - ние бавно и мъчително убиваме себе си.

Вината е вирусът, който прави точно това с нашата душа. Веднъж попаднал там, той бавно разяжда всяка трезва мисъл, оставяйки съзнанието ни да работи на автопилот. Оставим ли емоциите да завладеят и малкото останал ни разум в най-тежките моменти, ние изпускаме и оставяме отговорността над действията си на произвола на съдбата.

Надяваме се, че "всичко ще бъде наред", без да си даваме сметка, че това "наред" е въпрос на личен избор, а и гледна точка. Защо оставяме действията на околните хора, думите на околоните хора, обидите на околните хора да ни обуславят като личности?

Все по-често губим смелостта да заявим себе си, оставяйки останалите да решат дали сме достойни да "живеем". Защо останалите хора се превръщат в мерило за нашата стойност като хора? Всеки човек има своя собствена съдба и действа в различни ситуации емоционално спрямо личната си съдба, спрямо личния си житейски опит, а и спрямо личните си вече преживяни травми.

Травмите са тези, които ни възспират да праживяваме събития, причинили ни болка отново и отново. Болката понякога е най-верният ни приятел. Болката е споменът. Споменът от преживяното. А дали отново ние сме в състояние да преживеем тази болка, зависи изцяло от нас. Като смъртни същества ние нямаме тази привилегия да възприемаме идващия ден като "сигурен", защото такъв може и да няма. Клишето "живей за мига" понякога звучи изключително банално, но в себе си крие достатъчно много истина.

Мигът е времето, което не се връща. Можеш да преживееш нещо отново и отново, в зависимост от това дали ти сам го желаеш. Така е и в любовта, и в междуличностните взаимоотношения във всяка една сфера, във всяко едно ежедневие. Срещаме се с хора, някои от тях остават в живота ни, други се явяват наши учители, трети ни причиняват болка, но те всички се докосват до нас с причина, всички те ни биват изпратени точно на нас с някаква цел и мисия.

Дали ще приемем или откажем да приемем мнението, заръките, съветите, укорите, обидите, комплиментите на нашия събеседник, приятел, родител, учител зависи изцяло от нас.

Понякога "доброто", което се стремим със съветите си да направим с довода, че сме живяли повече; че сме го преживели самите ние и не искаме отсрещната страна да страда като нас; че искаме да предпазим отстрещната страна от допускането на дадена грешка, не са достатъчно добри аргументи и причини, които да налагаме на когото и да било, чийто живот не е наш собствен.

Приемайки хората за своя "собственост" поради факта, че са наши приятели, роднини, семейство, неусетно заключваме душите им в кафез, изходът от който те никога не успяват да открият, лутайки се между порива и желанията на собствените си души и вината от стремежите да оправдаят очакванията на приятеля, роднината, семейството.

Много хора биха ме укорили за думите ми, малцина ще са тези, които ще се съгласят с мен, тъй като от малки деца растем с предубеждения и с вярвания, че сме "твърде малки", за да разполагаме с този "лукс" да вземаме решения сами. Че възрастово по-зрелите имат по-голям житейски опит, който със сигурност им гарантира повече мъдрост и знания относно това кое е правилно и грешно.

Но в действителност, захвърляйки настрана всички тези вярвания, "даряването" на човешки живот не е равнозначно на "притежание" на този живот, защото човек сам се ражда и сам умира на този свят.

Животът е за живите, а миналото е фаза, към която човек не бива да се връща с цел да поправи стореното, а само за да погледне отново красивата гледка.

Cъбития

Мисъл на деня