Владислав Христов: Книгите, които ме промениха
Един от 100-те най-креативни хайку автори в Европа - така най-кратко може да представим Владислав Христов, чийто художествени текстове са публикувани в десетки международни издания за литература и са преведени на 16 езика.
Владислав е носител на множество първи награди от конкурси за кратка проза, поезия и хайку. Той е и журналист и фотограф, работещ в момента като редактор в радио "Бинар".
Издадените книги на Владислав Христов: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), "Germanii" (на немски, 2016), "Обратно броене" (поезия, 2016 ). Предстои излизането на книгата му с публицистика "Продължаваме напред".
Книгите, които промениха Владислав Христов:
1. "Полет над кукувиче гнездо" от Кен Киси
Владислав: "Това беше първата книга през тийнейджърството, която ми удари звучен шамар. Тогава, като юноша бледен, аз и мои приятели крадяхме книги от библиотеката в Шумен. Някак искахме само ние да притежаваме това богатство – книгите и да си разменяме съкровищата, когато и с когото пожелаем. За нас "Спасителят в ръжта" беше книга - икона. Много скоро обаче блясъкът на тази икона помътня. Спомням си, че когато откраднах "Полет над кукувиче гнездо", не я дадох на никого. Мислех си, че никой от връстниците ми няма да я разбере, че само аз схващам смисъла й, затова егоистично я криех само за себе си. Това е книга за смелостта, с нея можеш да пораснеш с няколко години за няколко дена, докато я четеш. Исках и аз да съм като Макмърфи. Кой ли всъщност не иска и колко малко са тези, които успяват да бъдат."
2 "Пилето" от Уилям Уортън
Владислав: "Тази книга ме обърка, хем ме увличаше, хем за мен беше лабиринт, в който има един вход и много изходи. Тогава осъзнах, че има много още хляб да изям, докато започна да разбирам подсмисъла в книгите, да разчитам тайните им кодове. "Пилето" уплаши и сепна моята лакомия за четене. След преодоляното стъписване ми се отвори още по-голям глад и изчетох всичко, което имаше издадено от Уортън. Прекрасен писател, но "Пилето" си остана там някъде в небесата, където само птиците могат да стигнат."
3. "Поща" от Чарлс Буковски
Владислав: "Ако някой ми каже, че в първи курс както студент се е разминал с Буковски, все едно да ми каже, че се е разминал с голямата си любов. Буковски, както обичам да казвам, е неизбежен. Неизбежен е, ако го мразиш, неизбежен е и ако го обичаш. При него средно положение няма. Предавахме си книгите му от ръка на ръка. Те бяха нафората на нашето порастване. Груб и циничен, той ни привличаше към себе си, както хладилникът привлича малкото магнитче, донесено от странство. Да, и ние странствахме в неговия свят, полят обилно с алкохол и меланхолия. "Поща" за мен беше по-различна книга. В нея Буковски раздаваше крушета на обществото. Тя е шут в задните части на фалша и консуматорството, социална книга до мозъка на костите си."
4. "Параграф 22" от Джоузеф Хелър
Владислав: "Често си казваме за някоя ситуация "Параграф 22", без да се замисляме от къде идва названието. Едноименната творба на Хелър е книгата, която препрочитам през няколко години и ми е все така любима. Последният път, когато я разгърнах отново, беше преди няколко месеца. Отново осъзнах колко актуална е, и как войната и абсурдите й всъщност никога не са си тръгвали. Във всеки един от нас живее по един Йосарян, който ежедневно се сблъсква с жестокостта и нелепиците на този свят. Заедно с Кърт Вонегът, Хелър остава един от авторите, към които имам голям сантимент и вярвам, че това е така и за всеки преживял и осмислил неговите книги."
5. "Тропика на Рака" и "Тропика на Козирога" от Хенри Милър
Владислав: "Ах, този дърт перверзник, това свещено старче - Хенри. Истинска наслада са неговите "лирически" отклонения от фабулата. И каква сладост да четеш потоците му от думи за екзотични места, където нито той, нито ти някога ще бъдете. Да, Милър не е Достоевски и никога няма да бъде, но ти си на 20 години и това сочно писане ти прави огромно впечатление. Книгите на Хенри Милър ще останат завинаги в спомените ти като първата жена, с която си легнал. Не момиче, а жена."
6. "По пътя" от Джек Керуак
Владислав: "Керуак е равнозначен на свобода. Това е думата, която описва него самия, а така също и героите в тази творба. Програмна книга за бийт поколението, настолна за всеки свободен дух. На места наивна, но по един дързък и бунтарски начин. "По пътя" е написана на едно руло хартия и докато стигнеш до края му, вече искаш да си татуираш на рамото две единствени имена – Дийн Мориарти. Тук ще си призная тайно, с риск да бъда анатемосан, че харесвам много повече "Бродягите на Дхарма", отколкото "По пътя". Но какво пък, който се е занимавал с дзен, ще ме разбере."
7. "История на окото" от Жорж Батай
Владислав: "Винаги съм си представял, че ако Батай не беше писател и философ, ще работи в някоя квартална месарница. Ще транжира по цял ден трупове, без да му мигне окото. Това наглед малко книжле може да ви обърне с главата надолу и от джобовете ви да изпадат както много страхове, така и комплекси. Краткостта и минимализма й действат допълнително като камшичен удар за неподготвените читатели. Ако до "История на окото" сексът за мен беше акт, с който човешкият род се размножава или си доставя удоволствие, то след тази книга сексът беше равен на ритуал и жертвоприношение. Книга, освобождаваща и развенчаваща митове, едновременно с това – създаваща ги."
8. "Алексис Зорбас" от Никос Казандзакис
Владислав: "Тук думата е връщане към корените. Помня, че когато четох тази книга, бях на село, което допълнително засили действието й. Това е епопея на човешкия дух. Роман, ухаещ на пръст, препечен хляб и вино. Казандзакис е самостоятелна Вселена, несравнима с никоя друга. Докосванията до книгите му остават следи от жигосване, най-сладките белези, при които се връщаш отново и отново на поклонение. Не познавам човек, прочел книгите на Казандзакис, който след тях да е останал същият. Книгите му променят животи или по-скоро ни връщат към живота. Онзи, истинският - на нашите прадеди."
9. "Тъй рече Заратустра" от Фридрих Ницше
Владислав: "Мъжът с големите мустаци, който може да ти обърне представите за света, а после да те потупа по рамото и да ти каже: "Спокойно, още не сме започнали". Тази книга ме отрезви във всяко едно отношение. Гигантска провокация не само към читателя, но и към идеята за Бог. Усещането след прочитането й при мен беше като след много гореща сауна. Лекота, но и лека нестабилност във вестибуларния апарат. Излъгах, не беше лека. Бях стабилно разлюлян и тези сеизмични трусове, въпреки че са минали толкова години, отекват още в мен."
10. "Приключенията на добрия войник Швейк" от Ярослав Хашек
Владислав: "Любовта ми към хумора идва от моята майка, която, преминала през няколко библиотеки с книги, четеше и продължава да чете основно хумор. Моля, на този жанр да не се гледа снизходително и лековато. Хуморът е за напреднали писатели и читатели. Той е черешката на литературната торта, до която малко четящи стигат, а още по-малко храносмилат. Първата книга, с която този жанр ме завладя, беше "Сговор на глупци" на Джон Кенеди Тул, след нея няма как рано или късно да не стигнеш до Хашек. Чешкият хумор е особена порода, а Хашек е неговият венец. Заобичаш ли го веднъж, води до трайно пристрастяване. Всички заразени могат да потвърдят. Швейк е грандиозна творба и при това незавършена, представям си, ако авторът й я беше довършил."
11. "Дванадесетте стола" и "Златният телец" от Илф и Петров
Владислав: "Усещането за абсурд, доведено до комизъм, ситуациите, които те карат, четейки, да цвилиш от смях, правят тези две книги и главния им герой – Остап Бендер, истински диаманти в богатата руска литературна съкровищница. Сещам се как, когато ги четях, бях минал почти на фотосинтеза. Набързо хапвах по нещо и се връщах отново в леглото при книгата. А там обратите се сменяха един след друг и на теб не ти остава нищо друго освен, недоспал и гладен, да съжаляваш накрая, че няма още и още. Илф и Петров, заедно с Даниил Хармс, Булгаков, Платонов и Ерофеев, са литературните колоси, чрез които не само можеш да се докоснеш до огромната руска душа, но и до нейната абсурдност и безнадеждност. И ако изброените автори не ти стигнат, довърши се с Чехов, Достоевски и Толстой. Там водите са дълбоки и шансът да излезеш жив е нищожен."
12. "Възвишение" от Милен Русков
Владислав: "След този списък с книги, които са ме променили главно в младата ми читателска възраст, ми се иска за финал да спра вниманието ви на две съвременни творби. Първата за мен е събитие, за появата на което не бях се надявал и в най-смелите си мечти. Несъмнено романист от ранга на Милен Русков по нашите земи през последните 20, че и повече години, не се е раждал. Неговото присъствие ме обнадежди и зарадва, а "Възвишение" се превърна в книгата, която подарявам при всеки удобен случай на всеки, който все още не я е прочел. "Възвишение" не само възвисява, но на места и ни заземява така добре, че ни оставя дълго с горчив вкус в устата. Бих описал тази книга с израза "Право куме в очи", смелост, която малцина български писатели си позволяват. "Възвишение" е аутопсия на българските нрави, може да познаеш себе си през всеки два реда. И това разпознаване е лековито. Стига да имаш силата да признаеш, че написаното се отнася и за теб."
13. "Септември 1972" от Имре Оравец
Владислав: "Унгарската литература не е сред най-познатите за българската публика. Признавам си, аз също имах бегъл поглед върху нея, докато не се сблъсках със "Септември 1972" на Имре Оравец. Книга, която преобърна читателската ми лодка, въпреки че с годините я мислех за доста стабилна и непоклатима. Роман - поема. На места повече поезия, отколкото проза, на други места – обратното. Бълнуване на границата на реалността. Любовна касапница, плод на автоматично писане и изваждане на образи от подсъзнанието. Потоци от откровения, при които се чудя как сърцето на автора е издържало. И, повярвайте ми, на читателското сърце също не му е лесно да издържи. Преживяването наистина си заслужава. А на мен, като пишещ човек, ми остава надеждата, че някой ден подобна книга ще се роди и от перото на български автор."
