Власт на живот
Правото на живот е много повече от право да съществуваш. Но още в момента, в който станем съзнателни, то често ни се отнема. Може би онова, с което ни държат като заложници, е обикновена зрителна измама, толкова тънка, че зависи от нагласата на ума, за да я видим и да се освободим.
Но въпреки това, ние живеем под самоорганизиран строй, в който едни държат властта на живота, а други смирено чакат да я получат.
Много във възпитанието ни е плод на битка за надмощие и превъзходство. Всеки трябва да почака реда си, за да може да говори, да живее, да е, а престъпилите това правило, са потискани, за да не се разпространява поведението им.
Звучи гласът на притежателите на живот. Те градят пътя ни, за да ни доведат до свят, за който вярваме, че е истински, защото е единственият, който познаваме.
Въпреки че силата им не е заслужена, а дадена, те могат да моделират всичко в нашето полезрение, включително собствената им роля, надмощие, контрол над нас. Така, създавайки ни по свой образ и подобие, ни обричат на слепота.
Сетивата ни остават приглушени сред илюзията за нечия власт. А единственото, което трябва да направим е да надникнем – в себе си, в другия, в онова, за което говорим с чужди думи, но водени от собствения си глас.
Истината е, че той никога не изчезва, но можем толкова да го заглушим, че да повярваме в неговото несъществуване.
Необходима е не повече от една мисъл, за да обърнем ролите си и то без значение кой ще върви с нас. Свободната ни воля е нещо много по-дълбоко от онова, което са ни казали - тя не е избор сред зададени възможности, а игра на мисли и прозрения, на умове.
Защо считаме, че децата са по-малко от родителите си? Поради същата причина ли вървим към мъдростта, вместо да се потопим в нея? Властта на живот е всеобщ затвор, защото лишава величественото от свобода, заклеймявайки го като невежество, незрялост.
А има ли по-деструктивно действие от това да се лишиш от светлина, да отричаш безпределността, да се отдадеш на всичко, което вярваш, че ти липсва и върху робството си да изградиш диктат?
Всеки има право на живот. Колко самозванско е да влезеш в нечий ум, да го преправяш и кроиш. А никой не е искал от нас да носим на гърба си целия свят.
Тази власт ни тежи и под нея не градим живот, а задушаваме. Тогава желаем ли да я пуснем и да се откажем от онова, което чакаме, за да можем наистина да имаме?
Още от Маркрит Чилингирян може да намерите на страницата й.
