Все пак е следобед
ВСЕ ПАК Е СЛЕДОБЕД
Все пак е следобед и трябва да мога
да спра за секунда. Да пия кафе.
Да дишам. Да пиша. Да пиша по много.
Градът пощурява. Градът си тече.
Нали е следобед, градът се разплисква
над покриви. Буйно тече. Водопад.
Там някъде някой се ражда със писък.
Отпива живот. Друг затръшва врата.
Тиктака часовник и псуват шофьори.
Градът се задъхва и няма да спре.
Там някъде някой със времето спори.
Аз мисля за моята чаша кафе.
Аз мисля за моята чаша реалност.
Точно във три дъжд се изсипва.
Точно във три съм научила тайните
на целия град.
И трябва да пиша.
***
Цигара.
Листове.
Прозорец
и три минути тишина.
Небето сякаш се разголи.
Излая куче и разбрах,
след някакви си три минути
през щорите и през стъклата
ще се промъкне странен случай:
загадъчна и непозната,
ще дойде в моя дом кралица.
Сияят сребърни пантофки.
И от балкона само птиците
единствени са я докосвали.
Не казва нищо, но присъства.
Подрежда листовете.
Пиша.
Мъглата става все по-гъста.
Ред. Два.
И тя си е отишла.
Ред. Два.
Следобедът се лее.
Ред. Два.
Цигара и въздишка.
***
след среща с моята идея
аз мога цял живот да пиша.
