цветно

Вятърна въртележка: Избор

Снимка: pixabay.com / geralt

Продължение на: Вятърна въртележка: Минало

- Лени, скъпа, защо не ме събуди?

Неусетно беше станало 9 и Петко се размърда.

- Нали щяхме да хапнем набързо и да отпрашим с колата нанякъде? Пак си се размечтала и си забравила, че времето не спира на едно място, като теб. Ех, че си и ти!

Петко я ощипа леко по бузата, махна завивката енергично, нахлузи чехли и отиде към кухнята, за да направи кафе. След толкова време той все още не бе усетил тънката разлика между мечти и душевни терзания. Какво да се прави, вероятно мъжете и жените наистина бяха от различни планети!

Милена мълчеше. Мислите за миналото я измъчваха с всеки изминат ден повече и повече. Трябваше да направи нещо, да вземе решение, да направи избор. Въпросите се въртяха в главата й, подобно на една от онези цветни вятърни въртележки, с които си играеше като дете. Само духаше леко и те се завъртаха. Ала вече не беше дете и имаше отговорности, които трябва да поема съвсем сама.

Точно така, сама. Милена стана с пъргавината на млада сърна, която бяха хванали на мушка, и се затича към гардероба. Навлече първата рокля, която й се изпречи пред погледа, нахлузи я и сграбчи дамската си чанта, която покорно чакаше на секцията, под огледалото.

Хвърли един бърз поглед - да, тя беше! Може би малко състарена и подпухнала, но все същата Милена. Или пък не, разбира се, че не. Тя беше преживяла много, толкова неща се бяха променили, че нищо вече никога нямаше и не можеше да бъде същото.

Милена тръсна отрицателно глава и плахо погледна напред. Господи, не искаше да го нарани! Та тя го обичаше, дължеше му живота си, дължеше му всичко.

Петко зареди кафемашината, метнал хавлията през рамо, след което пое към банята. Струята го обля изведнъж целия – първо студена, после постепенно затопляща се и накрая гореща вода, както я обичаше. Нямаше време за губене.

Всяка минута бе ценна, а утре пак тръгваше на работа. А искаше да покаже на Милена безброй неща, не беше видяла и половината от това, което трябваше. Което искаше, но нямаше да успее да види. Не и тя, не и в този живот. Вероятно в другия.

На масата, под ваза, пълна с дъхав горски здравец, лежеше набързо надраскана, отпусната и бездиханна бележка. Писалката продължаваше да се полюшва леко след чудовищния замах, с който беше оставена.

"Съжалавам! Вече съм готова. – М."

Петко излезе от банята, посвирквайки си, както обикновено. Любимата му си беше заминала, без да се обръща. Не от безсърдечие и безчувственост, не! Тъкмо обратното – страх я беше да не срещне погледа му. Болеше я отвътре, а не обичаше разделите, макар и да беше преживяла толкова много и различни сбогувания.

Досега. Приключваше този етап от живота си и го потулваше на най-скришното място, където да потъне във вечна забрава. Двамата с Петко си бяха говорили за това милион пъти – да продължи живота си: както, когато и с когото поиска, когато е готова. А този момент дойде.

Здрачаваше се, когато Милена слезе от автобуса, изкомандва адреса на шофьора и се качи в таксито към дома.

В 12-етажната кооперация, на 9-тия етаж, Михаил се беше облегнал и съвсем беше потънал в мекия диван с чаша бира в ръка. Пред него, по телевизора, вървеше някакъв филм - хората се биеха и стреляха, хвърчаха ритници и куршуми.

Той обаче не следеше филма, а размишляваше. Днес пак имаше онова странно чувство, по-скоро предчувствие, че нещо важно ще се случи. Нещо значимо, изненадващо, вероятно хубаво или пък... Ох, само да не е нещо лошо!

Михаил стана от дивана и машинално отиде до прозореца. Навън отново беше нощ, но някак изчистена, беззвездна, успокояваща и топла. Дебелите му, черни вежди, преди малко сгърчени, бавно се отпуснаха в естественото си положение.

Той отмести няколко непокорни, преди катранено черни, а сега прошарени кичура, паднали пред очите. А очите му, винаги неизменно кафеви или, както казваше Милена – бадемови, сега бяха станали сякаш още по-мътни.

Пред блока спря такси, от него изскочи дребна, забързана жена и асансьорът неусетно затътри тежката си, стоманена паст нагоре по етажите. Михаил тъкмо беше задрямал на дивана, напук на мащабния екшън, който се развиваше на екрана, но в просъница чу звънеца. Някой определено го натискаше доста настойчиво.

Младият мъж стана, прекоси бос коридора и надзърна през шпионката. А там, полужива, с треперещо сърце и с още по-треперещи крака, стоеше Милена.

Предстоящи събития

Мисъл на деня