Вятърна въртележка: Небе
От halfangel
Беше едва 6 сутринта, когато Милена отвори очи. Големи и сини, ирисите й се сляха със заобикалящия пейзаж и любопитно зашариха по безбрежната небесна шир, която се разкриваше над нея.
"Жива съм!" - бяха единствените думи, които успя да промълви, преди да се унесе отново. Нямаше сили за повече, поне не още. Отпуснато на спасителския пост, младото момиче продължи съня си спокойно – с тънки, бледорозови устни, разтегнали се за миг и застинали в празна усмивка.
Във Варна денят вече пиеше сутрешно кафе, умил уморените си след снощния запой очи. Понеделнишкият екшън едва започваше, но Милена бе твърде изтощена, за да се включи в него. Всъщност, за каквото и да било – тотален блокаж.
Скоро пясъкът на пустия плаж се раздвижи и енергично към поста се понесе тупкане, придружено с патриотично подсвирване, чиито носител бе Петко – спасителят, който бързаше да остави сака със спасителни "боеприпаси", за да има време да направи сутрешната си обиколка по плажа.
Улегнал и доста отговорен за крехките си 25 години, той енергично тичаше по пътеката, водеща към брега. Нито следа от умора или белег от недоспиване не покриваха здравото му, добило шоколадов тен тяло.
"Не ме влекат мен такива работи!" – откликна на поканата на другарчетата си по буй още в първия ден, с което си спечели етикета "смотаняк" и периодичните подхилквания, щом го зърнеха на плажа.
Роден и израстнал в покрайнините на Обзор, сред простодушни, но честни и отрудени хора, Петко отдавна бе научил кое е ценното в живота и на какво да не отдава прекалено внимание. "Приятелските" нападки определено бяха едно от тези непотребни неща.
Още на 20, завършил училище и преминал през противоречивата школа на родната казарма, "смотаняк"-ът знаеше какво иска и напусна родния дом, за да осъществи мечтата си във Варна. С вродена интелигентност и тънък търговски нюх, момчето бързо се ориентира в новата обстановка, записа курс за спасители към местното БЧК и уверено започна да практикува професията си.
Беше пъргав и жилав, а дългогодишната работа на село го беше закалила с бързина, ловкост и издръжливост, което не остана незабелязано. След като прекара 2 години в търсене на свестен работодател, най-накрая късметът му се усмихна и Петко започна работа на голям частен плаж към елитен комплекс, който му осигуряваше целогодишна заетост. Лятото бдеше зорко на морският бряг, а зимата – в басейна на хотела.
Тежестта на сака разпръска пясъка под него, докато момчето зорко оглеждаше поверената му територия. Живите му, сивкави, ястребови очи с нестихващ интерес обхождаха всяко кътче от слялата се с небето морска шир.
Падането на сака прекъсна съня и стресна Милена, рязко връщайки я към реалността.
- Кой си ти? Какво правиш тук? Къде съм?
Въпросите бяха много, а Петко не очакваше женски крясъци, особено рано сутрин и то не от морето. Той се обърна рязко, подскочи в готовност да се отбранява и съвсем забрави за пластмасовата чашка с кафе от автомата – неизменен спътник в ежедневието му. Тя се пребърна, направи предно салто и цопна върху нищо неподозиращия му крак.
- Ох! Аз ... аз, извинявай. Не исках да те събудя. Ама ти ... какво правиш? Изобщо не трябва да си тук.
Чак сега Милена започваше лека-полека да идва на себе си. Блондинката се изправи, олюлявайки се, и заоглежда мястото, на което се намираше. Изпод изтънелите от слънцето сламени коси надничаха големи, изпъкнали очи и луничаво, чипо носле.
Няколко минути двамата просто стояха и се гледаха мълчаливо, неспособни нито да направят движение, нито да проговорят. Скоро обаче Петко се окопити и помогна на момичето да слезе – нещо, за което постоянно настояваше.
- Не ме докосвай! Стой далеч от мен!
Милена отчаяно размахваше юмруци в пристъп на неистова ярост и нанасяше удари на мнимия си нападател, който стоеше като застрелян насреща й и дори не помръдваше. Постепенно неканената гостенка се успокои, разплака се и рухна изнемощяла на земята.
- Спокойно, само работя тук. Ще ти помогна. Всичко ще бъде наред.
Спасител? – точно това й трябваше сега. Не знаеше къде се намира и защо, кога беше дошла, как, с кого? Въпросите не оставяха на мира Милена, тя напрягаше всичките си, незасегнати мозъчни клетки, но напразно. Поне знаеше, че е от Плевен, завършила е Икономически техникум и работи като фризьорка.
Ами да, даже знаеше къде живее и как да стигне до капанчето, където си изкарваше хляба. Колежките й сигурно щяха да умрат от смях, като я видят в такова състояние, но не й беше за пръв път. А те бяха печени и щяха да й влезнат в положение. Имаше обаче само един проблем – в Плевен нямаше море и плаж. Ужас!
След няколко часа, 5 изпросени от туристи цигари и един сандвич, тя вече знаеше къде е, но останалото беше истинска мистерия. В чантата й се въргаляха всевъзможни таблетки с различни цветове и поне дозина прахчета, както установиха на пипане. Всяко едно беше грижливо опаковно в жълти, хартиени пликове.
Във вътрешния джоб се мъдреше и пакет с десетина цигари марихуана, грижливо оформени като цигари за пушене. Е, това вече беше върхът!
Между пристъпите на страх и сълзите, момичето оглеждаше лицето и тялото на своя спасител. И напук на всичко, случило се в този отиващ си вече ден, тя започваше да се успокоява и ... дори да го харесва...
Следва продължение...
