За какво живеем?
За какво живеем? Питали ли сте се някога този въпрос? Сигурен съм, че сте. Всеки си го е задавал. И няма еднозначен отговор.
Заради хората, които обичаме. Да това е хубав отговор. За всичко, в което вярваме. Да, и това е правилен отговор. За приятелите, за моментите, които ни карат да мислим, че времето е спряло и сме безсмъртни. Да, точно така. За това живеем.
Но нима го изпитваме постоянно. Всъщност колко често имаме това усещане? Доста рядко, нали? Но ще ви кажа една малка тайна. Живеем за малките неща. За моментите, в които караме някой да се усмихне. За избухването в неконтролируем смях с приятели. За да направим някой хубав жест към тотално непознат и той да ни подари усмивка. Ние сами може да предизвикаме щастието. То е в нас.
Няма по-голяма радост от това да видиш някой, който в един момент плаче или е тъжен, а след срещата си с теб го накараш да се усмихне. Да му вдъхнеш надежда. Защото има много хора, които се борят. И именно битката е най-ценното в живота. Да запазиш себе си. Да се пребориш с врага в името на една по-висша цел.
И може да си кажете: Какви ги бръщолеви тоя? Не мога да предпазя човечеството от глад или от войни. А аз ще отговоря: Всъщност може. Станеш ли по-добър, и някой друг ще се огледа в теб като в огледало. Вдъгнеш ли кураж или помогнеш на някой, който е в затруднение, ти помагаш на целия свят. Защото променяш цяла една вселена.
И не говорим само с думи, но и с пример. Въпреки че сме заобиколени от хора, които си мислят, че животът е труден, всъщност не осъзнават как техните проблеми са едно нищо. Има хора, които лежат в болницата, борейки се за живота си. И са благодарни за всеки ден.
Има хора, които си мечтаят да могат да станат от леглото, но не могат. А ние сме се вкопчили в ежедневните си грижи. Нашата цел не трябва да е да се капсулираме и да живеем в нашия си измислен свят, а да търсим щастието.
А кога е истинско щастието? Само когато е споделено.
