цветно

За моя наркотик

Снимка: pixabay.com / artistlike

Излишно е да казвам, че всеки си има наркотик. В днешно време зависимостите са нещо толкова нормално, че на голямата част от тях дори не гледаме като на такива, просто ги приемаме като по подразбиране.

И всеки наш наркотик ни кара да се чувстваме по различен начин – някои спомагат зомбирането (безсмисленото скролване във "Фейсбук", "Пинтерест", масовата телевизия и други такива и не само такива), други ни правят енергични и ни карат да се чувстваме като Свръхчовеци до момента, в който мине ефектът.

Защо ги наричам наркотици ли? Защото за мен наркотиците са нещо, което изкуствено те стимулира, нещо, което е нестабилно, нещо преходно, което може да ти даде моментно чувство на величие и после да те върне в нещастното ти битие. Нещо, което в един момент те кара да изпитваш толкова дълбоки чувства, каквито никога не си изпитвал, а после да те направи още по-безчувствен, отколкото си бил и преди.

Ефектът на наркотика е и пристрастяващ, без дори да имаш съзнателна представа за това или по-правилно казано – да можеш да го контролираш. Всичко се случва подсъзнателно, на нивото на наречения от мен бебешки мозък, който констатира следното: "Използвайки това (наркотика), се чувствам прекрасно. Като не го използвам, се чувствам много по-зле, отколкото преди. Значи то ми помага да се чувствам добре, значи трябва да го използвам."

Това е и съвсем естествено предвид базовата психологическа логика, че телата ни, а съответно и рептилоидния ни мозък, са устроени така, че да изпитват удоволствие и да избягват болката и неприятните усещания.

Но да минем към моя наркотик, към който е насочено и заглавието. Моят наркотик не е само един, но определено моят кокаин е захарта, както е и на много хора, принадлежащи към женския пол приоритетно. Моят кокаин ме снабдява с енергия, която ме кара да се чувствам като совалка, която всеки момент ще обиколи целия космос.

Но няма да лъжа – чувствам се и като кълбо от угризения за десетките вредни съставки, с които съм напълнила тялото си. И този сладостен своеобразен ин и ян продължава около час-два, когато просто се чувствам като парцал. Без нищо поетично в това.

И какво е решението? Още шоколад? Никога повече сладко? Последното звучи лесно до момента, в който не се появи абстиненцията – нали е наркотик като всеки друг. Впрочем наскоро попаднах на статия, която твърдеше, че според медицински изследвания захарта предизвиква същите реакции в мозъка, каквито предизвиква и кокаина, т.е. даже е доказано, че е наркотик. :)

Абстиненцията в моя случай е: липса на енергия, главоболие, резки и странни, полярни понякога настроения, склонност към тъга и рев без причина. Което е напълно естествено, именно в това е концепцията за наркотиците: първо изпитваш хубавите емоции, после негативните. Ин и ян. 

Затова заключението е просто, до болка банално и познато, но и изобщо неизползвано: Ключът е в баланса.

Мисъл на деня