цветно

За Там

Пътуване. Снимка: pixabay.com/851878

Светът, който някога се въртеше на пръста му и който той въртеше на пръста си, му беше омръзнал до такава степен, че реши да се изолира тотално от него. Постепенно Поли Троев прекъсна контактите си с хората от музикалния бранш, с които работи повече от тридесет години.

Беше станал толкова делови и протоколен, че започнаха все по-рядко да го търсят, въпреки неговия богат опит с отлично приложение. Този факт го вдъхнови и той си купи нови въдици, чертаейки план за риболовен поход. Щеше да лъсне червената си бричка и да прекара няколко дни край Батак и Доспат  на палатка.

Представяше си зелената тишина, огледалното отражение на небето във водата и рибите, които щяха да подскачат на тънката корда… И никаква музика. Никога повече. Или не, понякога, когато усети, че започва да умира без нея…

В глобалната Mрежа се беше регистрирал с фалшив профил, с цел да не го открие някоя от онези жени, които някога ухажваше и които ухажваха него. Беше убеден, че силите и търпението му да флиртува са вече изчерпани.

Страхуваше се, че все още изглежда неустоим, макар и с прошарен алаброс и го плашеше мисълта, че след края на втория му брак може да последва трети, "защото аз като се влюбя – женя се", казваше.

Забавляваше се със смешните вицове, политическите анализи и фотосесиите на някоя красавица, която си правеше селфита по няколко пъти на ден, показващи профила и анфаса на всичките и релефи…

Изобщо, мерките против неочаквани агресии бяха налице. Отдаде се на любимото возило, обгрижвайки го почти два часа дневно и заживя живота на мечтите си. Пълно спокойствие – до такава степен, че започна да се събужда рано, по изгрев, да се наслаждава на лютия джинджифилов чай и дълго да гледа в една точка, без да планира нищо.

Отстрани животът му можеше да изглежда празен, но само той знаеше колко пълноценен и смислен е всъщност. Беше изпълнен с виталност – от всяка негова фибра извираше радост, с всяка клетка на тялото си изпитваше насладата от свободата и тъй дълго мечтаната тишина и самота…

Докато един ден не чу продължителното звънене на вратата… Не погледна през шпионката, защото нямаше такава и рязко отвори.

И после – после сякаш морето нахлу неудържимо и бурно, по-синьо от дъното на небето, с обичайния аромат на сол и вечност и той усети хладината на водата с кожата си. Върху вълните се люлееше нежно бяла лодка, на чийто борд пишеше: "За Там"…

Веслата на лодката танцуваха в ръцете на дългокоса русалка с изпръхнали устни, която невинно премигваше с клепачи и го гледаше така, сякаш беше изгубила посоката на своята цел… Сън ли беше това?

В главата му eкнаха възторжените камбани на нечувани до сега рапсодии и го понесоха през вълните към нея. Той беше обзет от чувство на дълг към невинното създание, изваяно сякаш от мрамор – същинска изящна скулптура.

И като истински кавалер - веднага застъпи на капитанския пост в лодката и хвана двете весла. Бавно, с упорито търпение, Поли Троев пое в посоката, която му посочи самият съдбовен надпис на нея – "За Tам"…

Щеше да доплава със своята нимфа, за да вкусят заедно от екзотиката на самия край на света, вероятно някъде към Патагония, а може би и на любовта…

ПЪТЯТ ЗА ТАМ беше като едно пътешествие в Рая. Небесата загребваха вода от морето, а морето дърпаше облаците към себе си, за да придобие онзи син цвят, който омагьосва влюбените. Това беше цветът на късните следобеди, поръбен със златния кордон на залеза. Той ги привличаше с неустоима мощ и те успяваха да преодоляват разстоянията в рамките на едно мигновение.

Промушваха се под шоколадови масиви, завързани един за друг с малиновите пояси на горещото любопитство, пробваха различните вкусове на скъсената дистанция помежду си, до пълното изтощение на пясъчния часовник…

И все така заобиколени от пеперуди, двамата започнеха да плетат своя стълба към небето, където смятаха да прекарат останалата част от живота си. Само сред звездите можеха да споделят хрониката на своята история, която започна с едно позвъняване на външната врата на Поли Троев…

И започнаха да се изкачват – звезда след звезда, Вселена след Вселена и когато стигнаха достатъчно високо и далеч – погледнаха надолу по чисто естествени нужди. Тогава разбраха, че човеците, макар и влюбени и всеотдадени до края на земния си живот, се нуждаят от баналните практически съоръжения, заради които и най-ярките галактики някак си губят голяма част от своя романтичен блясък, ако не разполагат с тях…

Всъщност след време Поли Троев щеше да разбере, че русалката е служителка от ВиК, дошла да засече водомера и че лодка никога не е имало, но дотогава над всичко останало, което прекосяваше мислите му, щеше да доминира съждението, че не е толкова важно да стигнеш – по-важното е с кого ще пътуваш в една лодка "За Tам"… 

Предстоящи събития

Мисъл на деня